Хари я гледаше неуверено.
— Може ли да вляза?
Хари огледа коридора зад нея. Не видя никого.
— Да, разбира се…
Той отстъпи назад. Монахинята влезе и затвори вратата зад себе си.
— Снощи сте се обадили на Едуард Муи — предпазливо каза Елена.
Хари кимна.
— Идвам да ви заведа при вашия брат.
— Не разбирам… — разшириха се очите на Хари.
— Успокойте се. — Тя усещаше тревогата и колебанието му. — Не съм от полицията…
— Съжалявам, наистина не ви разбирам.
— Ако се колебаете… последвайте ме. Ще ви чакам в подножието на стъпалата към центъра. Брат ви е болен… Моля ви… мистър Адисън.
76
Напуснаха стаята заедно. Слязоха по служебното стълбище и на партера стигнаха до врата към някакъв коридор отзад.
Uscita. Изход. Стрелката сочеше в обратна посока. Хари се поколеба — много искаше да излезе отстрани, отзад, откъдето и да било, само да не е към улицата, където беше Роскани. Но стрелката бе само една и той я последва. След малко се озоваха във фоайето. Можеха да излязат само през централната врата.
— По дяволите — тихо изпъшка Хари.
Около рецепцията се бяха струпали клиенти. Някакъв пълен мъж разговаряше оживено с портиера. Хари се озърна. И да имаше друг изход, не знаеше как да го намери. В този миг вратата на асансьора се отвори и отвътре излязоха две млади двойки, следвани от носача, който буташе количка, натоварена с куфари. Ако искаха да се измъкнат, сега бе най-подходящият момент.
Хари хвана Елена за ръката, изчака секунда и пристъпи точно до носача. Когато наближиха вратата, даде знак на човека да мине напред. Носачът кимна и избута количката навън. Хари и Елена излязоха плътно зад него. Заслепен от слънчевите лъчи, Хари рязко зави по тротоара и двамата потънаха сред минувачите.
— Buongiorno — поздрави някакъв мъж и леко докосна шапката си. Двама млади им се усмихнаха. Те продължаваха, без да спират.
— Нагоре по стъпалата вляво — спокойно изрече Елена.
Изведнъж Хари видя Роскани да се задава откъм кея по същия път, който сам той бе изминал снощи. Полицаят вървеше бързо, другите двама го следваха по петите. Хари пристъпи по-близо до Елена, за да се скрие поне отчасти.
Вече наближаваха ъгъла и Хари видя стъпалата, за които говореше Елена. Ненадейно Роскани се озърна. Гледаше право към него. В същия миг Елена заговори на италиански. Хари нямаше представа какво казва. Но размахваше ръце напред и говореше тъй оживено, като че вършеха нещо невероятно важно. В подножието на стъпалата тя го дръпна наляво и пое нагоре, като продължаваше да говори — вероятно му се караше, но не пропусна да се усмихне на един слизащ старец.
Сетне се озоваха сред група хора по стълбището. Провираха се през тях, отминаваха магазинчета и ресторанти. Едва на последното стъпало Хари се озърна назад. Никакви полицаи. Нито следа от Роскани. Само обикновени хора.
— Онези на кея бяха полицаи — каза Елена.
— Знам.
Хари я погледна и за пръв път се запита коя е и защо върши всичко това.
77
9:10
Хари натисна лоста и предавките заскърцаха пронизително. Той направи завоя, стисна зъби, превключи отново и подкара надолу по тясната уличка. Селската камионетка беше стара и раздрънкана, скоростният лост и педалът за газта едва прихващаха. С ново скърцане на предавките той заобиколи някакъв парк и излезе извън градчето.
— Разкажете за брат ми.
Той откъсна очи от пътя и се вгледа в Елена, за да разбере дали наистина знае нещо.
— Краката му са счупени, има изгаряния по главата и горната част на тялото. Претърпял е много тежка контузия. Но вече е по-добре, започва да се храни и да говори по малко. Често губи памет, което е нормално. Няма сили, но започва да оздравява. Мисля, че всичко ще бъде наред.
Дани бе жив! Хари неволно ахна. После осъзна напълно какво е чул. Погледна отново към пътя. Колите пред тях намаляваха скорост, спираха.
— Карабинери — каза Елена.
Хари посегна към лоста. Предавките захрущяха оглушително и той спря само на сантиметри зад една бяла ланча в колоната от автомобили, задържани за полицейска проверка.
Двама униформени карабинери с автомати на рамо проверяваха колите една по една. Други двама наблюдаваха отстрани.