Едуард Муи го гледаше с разширени очи. Ето значи от кого криеха отец Даниъл.
— Наоколо гъмжи от полицаи. В никакъв случай няма да минем край тях…
— Ще видим, Едуард Муи.
Роскани гледаше извлечения от езерото предмет — или предмети — превърнати в тежка подгизнала плетеница от кръв, плът и дрехи. Беше ги открил старият собственик на вилата, сред чиято отлично поддържана морава стояха сега, докато техниците от екипа правеха снимки, водеха записки и разпитваха свидетеля.
Кой би могъл да каже кои са били тези хора? Ала Роскани знаеше; Скала и Кастелети също. Това бяха другите — най-вероятно двама — пътници от кораба, с който отец Даниъл бе пристигнал във Вила Лоренци.
Дявол да го вземе, как му се пушеше. Роскани се замисли дали да не изпроси цигара от колегите. Но вместо това извади от джоба си шоколадова бисквита, разгъна станиола, отхапа парченце и се отдалечи. Нямаше представа през каква касапница са минали тия хора, но това беше точната дума — касапница. И беше готов да се обзаложи на запас от шоколадови бисквити за цяла година, че го е свършил човекът с пикела.
Пристъпи до водата и се загледа към езерото. Изпускаше нещо. Трябваше да се сети за нещо след тая кървава гледка.
— Майко Божия! — Роскани се завъртя и хукна по моравата към колата. — Да тръгваме! Веднага!
Скала и Кастелети тутакси зарязаха техниците и го последваха.
Роскани скочи в колата и дръпна микрофона от таблото.
— Говори Роскани. Искам Едуард Муи незабавно да бъде поставен под охрана. След малко пристигаме.
Миг по-късно Скала подкара колата в широк завой, разхвърляйки чакъл по прясно окосената морава. Роскани седеше до него. Кастелети отзад. Никой не проговори.
79
10:50
Хари гледаше и се ослушваше. Докато скърцащата стоманена клетка се спускаше между каменните стени, слънчевите лъчи постепенно изчезнаха и настъпи мрак. Нейде там долу беше Дани. Горе оставаше черният път през гората и селската камионетка, която бяха изоставили сред храсталаците в края му.
Минута. Две. Три. Чуваше се само скърцането на клетката и далечното бръмчене на електромотор. От време на време минаваха край лампи, монтирани върху скалата. В краткотрайната им светлина Хари съзираше едва доловимите очертания на женско тяло, гордо изправената шия, меката извивка на бузата и острия нос, ненадейно припламналите искрици в погледа. Сетне изведнъж нещо отклони вниманието му от Елена. Мирис на влажен мъх. Остър и удивително познат, макар че не го бе усещал от години.
За миг се пренесе в следобеда на тринайсетия си рожден ден. След училище бе излязъл да поскита сам из гората — гора с мирис на влажен мъх, точно като този, който го облъхваше сега. По онова време животът му беше жестоко объркан. За по-малко от две години двамата с Дани загубиха сестра и баща при нелепи нещастия, а майка им се омъжи повторно и ги въведе сред хаоса на чужд дом с високомерен съпруг и пет други деца. Всичко лично, включително и рождените дни, се губеше под вълната от объркване, неувереност и налучкване.
И макар че се мъчеше да го крие, Хари се луташе напосоки. Като първороден син и най-голям брат би трябвало да е глава на семейството. Но на кое семейство, когато в къщата бе заварил две по-големи момчета, които сякаш командваха навсякъде?
Поради всичко това бе станал плах. Не смееше да направи и крачка от страх, че може пак да ги сполети беда и нещата да тръгнат още по-зле. Затова почна тихичко да се отдръпва. В новото училище имаше само неколцина приятели. Усамотяваше се, четеше, гледаше телевизия, ако наоколо нямаше други, а най-често скиташе както сега.
Този ден бе особено тежък — тринайсетият му рожден ден, след който официално се превръщаше от дете в юноша. Знаеше, че у дома няма да го посрещне празник — едва ли изобщо знаеха, че има рожден ден; най-много да получи един-два подаръка от майка си насаме в стаята с Дани, далеч от другите и малко преди часа за лягане. Разбираше, че самата тя е объркана и не смее да изтъква децата си в това голямо семейство, пред властния съпруг. Но това само превръщаше празника в нещо потайно и забранено. Сякаш не го заслужаваше или още по-зле — сякаш изобщо не съществуваше. Затова не му оставаше нищо друго, освен да броди из гората и да убива времето, като се мъчи да не мисли за нищо. Така беше… докато видя скалата.
Полузакрита от храсталаците, тя привлече вниманието му, защото на нея имаше някакъв надпис. Заинтригуван, Хари прескочи един паднал дънер и тръгна напред, като разгръщаше вейките. Когато наближи, той видя какво е написано — големи ясни думи, надраскани с тебешир.