Помещението отново потъна в тишина.
— Е, господа — обади се министърът, — други предложения?
— Тоя Чакал трябва да бъде намерен. Дотук е ясно — отвърна полковник Сен Клер.
Неколцина от останалите около масата се спогледаха и една-две вежди се повдигнаха нагоре.
— Дотук положително е ясно — потвърди министърът. — Онова, което се мъчим да измислим, е как да бъде сторено в рамките на наложените ни ограничения и може би на тази основа най-точно ще определим кой от представените тук отдели най-добре би се справил със задачата.
— Закрилата на президента на републиката — надуто заяви полковник Сен Клер — трябва в последна сметка, когато всички други са се провалили, да остане в ръцете на президентската охрана и на личната канцелария на президента. Ние, мога да ви уверя в това, министре, ще изпълним своя дълг.
Неколцина от завършените професионалисти притвориха очи с неприкрита досада. Комисар Дюкре хвърли към полковника един поглед, който би го оставил на място, ако можеше да се убива с поглед.
— Не знае ли, че Стария не ни слуша сега? — прошепна Гибо към Ролан.
Роже Фре вдигна поглед, за да срещне очите на елисейския придворен, и показа защо е министър.
— Полковник Сен Клер, разбира се, е напълно прав — промърка той. — Ние всички ще изпълним своя дълг. Убеден съм, че полковникът си дава сметка, че ако определен отдел поеме отговорността за осуетяване на тоя заговор и не успее или ако дори само използува средства, които въпреки желанието на президента биха могли, поради небрежност, да привлекат вниманието на обществеността, върху главата на провалилия се несъмнено ще се стоварят някои неблагоприятни последици.
Заплахата висна над дългата маса, по-осезаема от облака синкав дим от лулата на Бувие. Тънките черти на Сен Клер видимо се свиха и в очите му се появи тревога.
— Всички тук знаем за ограничените възможности, с които разполага президентската охрана — каза глухо комисар Дюкре. — Прекарваме времето си в непосредствена близост с личността на президента. Очевидно това разследване трябва да обхване значително по-широки мащаби, отколкото моите подчинени биха могли да си позволят, без да пренебрегват преките си задължения.
Никой не възрази, тъй като всеки шеф на отдел знаеше, че казаното от началника на президентската охрана е вярно. От друга страна, никой не желаеше министерският поглед да се спре върху него. Роже Фре огледа масата и се спря в другия й край на обвитата в дим едра фигура на комисар Бувие.
— Вие как мислите, Бувие? Още не сте вземали думата.
Детективът извади лулата от устата си, съумя да пусне струйка смрадлив дим право в лицето на извърналия се към него Сен Клер и заговори спокойно, като човек, излагащ току-що хрумнали му прости обстоятелства:
— Струва ми се, господин министре, че SDECE не може да разкрие този човек чрез агентите си в ОАС, понеже дори ОАС не знае кой е той. Оперативният отдел не може да го унищожи, защото не знае кого да унищожи. Контраразузнаването не може да го залови на границата, понеже не знаят кого да търсят, а архивата не може да ни даде нищо за него, тъй като не знае какво да търси. Полицията не може да го арестува, защото не знае кого да арестува, а специалните части не могат да го преследват, след като не знаят кого да преследват. Цялата структура на силите за сигурност във Франция е безсилна, тъй като липсва име. Ето защо ми се струва, че първата задача, без решаването на която всички останали стават безсмислени, е да се даде на тоя човек име. Когато разполагаме с име, получаваме лице, от лицето — паспорт, а от паспорта — арест. А за да се открие името, при това тайно, е необходима чисто детективска работа.
Бувие млъкна и втъкна лулата между зъбите си. Казаното от него се предъвкваше от всеки от мъжете край масата. Никой не можеше да го оспори. Сангинети кимна бавно.
— И кой, комисаре, е най-добрият следовател във Франция? — попита тихо.
Преди да свали отново лулата си, Бувие помисли няколко секунди.
— Най-добрият детектив във Франция, господа, е собственият ми заместник, комисар Клод Льобел.
— Повикайте го — каза министърът на вътрешните работи.
ВТОРА ЧАСТ
АНАТОМИЯ НА ЕДНО ПРЕСЛЕДВАНЕ
10.
След един час Клод Льобел излезе от заседателната зала объркан и зашеметен. В продължение на петдесет минути бе слушал министъра на вътрешните работи, който го осведоми за предстоящата задача.