— Или съответните служби. В Скотланд Ярд е мистър Антъни Малинсън, помощник-комисар по криминалните дела. В лондонската полиция, изглежда, нямат специализиран отдел „Убийства“. А иначе да, с изключение на Южна Африка. Изобщо не можах да се добера до Ван Рай, така че ще говорите с помощник-комисар Андерсон.
Льобел се замисли за миг.
— Няма значение. Предпочитам Андерсон. Веднъж работихме заедно по едно дело. Възниква езиковият проблем. Трима от тях говорят английски. Предполагам, че единствено белгиецът говори френски. Останалите почти със сигурност биха могли да говорят на английски, ако се наложи…
— Немецът, Дитрих, говори френски — прекъсна го Карон.
— Добре, тогава с тези двамата ще говоря лично на френски. За останалите петима ще трябва да се включите в линията като преводач. Най-добре да тръгваме. Хайде.
Беше седем без десет, когато полицейската кола с двамата детективи спря пред зелената врата с невинен вид на улица „Пол Валери“, където по онова време се помещаваше Главната квартира на Интерпол.
През следващите три часа Льобел и Карон висяха прегърбени в партерната стая за връзка и разговаряха по телефона с асовете на световната криминална полиция. През привидното таралежово безредие на антените от покрива на сградата високочестотните сигнали се понасяха над три континента, литнали в стратосферата, за да се отразят в йонния слой над нея и да се върнат към земята на хиляди километри оттук, през разположен на друг керемиден покрив алуминиев гъсталак.
В кодираните честоти не можеше да се проникне. Детективите разговаряха един с друг, докато хората по света пиеха утринното си кафе или последната за вечерта чашка алкохол.
При всеки телефонен разговор молбата на Льобел бе една и съща:
— Не, комисаре, засега не съм в състояние да поставя тази молба за вашето съдействие на равнището на официалните отношения между нашите две организации… Естествено, действам в качеството си на официално лице… Просто в момента не сме сигурни, че е налице самото намерение за извършване на престъпление или че е започнала подготовката за извършването му… Става дума просто за рутинна поверителна информация… Ами издирваме един човек, за когото знаем извънредно малко… дори с името му не разполагаме, само бегло описание…
Във всеки отделен случай Льобел даде описанието колкото можеше по-пълно. Най-неприятното идваше накрая, когато чуждестранните му колеги до един задаваха въпроса защо се търси тяхното съдействие и от какви предпоставки биха могли да тръгнат. В този момент от другата страна на линията настъпваше напрегната тишина.
— Само това: който и да е този човек, той трябва да има една отличителна черта — да е един от най-добрите професионални наемни убийци в света… Не, не гангстер, а политически убиец с няколко успешни поръчки зад гърба. За нас е важно да узнаем дали имате подобно лице в архивите, дори и никога да не е действал в страната ви. Или просто ако ви хрумне някое име.
Неизбежно настъпваше продължителна пауза, преди гласът отсреща да се обади отново. Той ставаше по-спокоен и заинтересован.
Льобел не си правеше илюзии, че шефовете на отделите „Убийства“ в най-големите полиции на Западния свят няма да разберат за какво намеква той, но въпреки, това не можеше да им каже. Във Франция имаше само един обект, който би представлявал интерес за политически убиец от А-групата.
Отговорът бе един и същ, без изключение:
— Да, разбира се, ще прегледаме всички архиви. Ще се опитам да ви се обадя още днес. Впрочем желая ви успех, Клод.
Когато остави слушалката на радиотелефона за последен път, Льобел се попита колко ли време ще мине, преди външните министри или дори министър-председателите на седемте държави да бъдат наясно с нещата. Вероятно не много. Дори един полицай е длъжен да докладва на политиците за събитие от такъв мащаб. Той бе напълно сигурен, че министрите ще си затварят устата. В края на краищата хората на властта по целия свят бяха обединени от една връзка, която стоеше високо над политическите различия. Те всички членуваха в един и същ клуб — клуба на властелините. Държаха се един за друг пред лицето на общия враг, а кое би било по-сериозна заплаха за когото и да било от тях от дейността на наемен политически убиец? Все пак Льобел си даваше сметка, че ако разследването стане публично достояние и стигне до печата, новината ще прогърми по целия свят и това би бил неговият край.
Англичаните бяха единствените, които го тревожеха. Ако всичко можеше да си остане между полицаите, той щеше да разчита на Малинсън.
Обаче знаеше, че преди да е изминал денят, нещата трябваше да се придвижат по-високо от Малинсън. Едва седем месеца бяха изтекли, откак Шарл дьо Гол отхвърли британската кандидатура за Общия пазар, а след пресконференцията му от 14 януари лондонският Форин Офис, както бе добре известно дори на така аполитичен човек като Льобел, изпадна почти във въодушевление в нападките си срещу френския президент в статиите на политическите наблюдатели. Дали сега нямаше да се възползуват от възможността да си отмъстят на Стария?