Джозела сложи ръката си върху моята.
— Ти го създаде и поддържа за нас, Бил? Как мислиш? Да останем ли още една-две години?
— Не — казах аз. — Работех, защото тогава ми се струваше, че всичко зависи от мен. Сега мисля, че започва да става безсмислено.
— О, скъпи, не говори така! Подвизите на странствуващите рицари не са били безсмислени. Ти се бори за всички нас и ни пази от „жестокия змей“.
— Най-вече заради децата — казах аз.
— Да, децата — съгласи се Джозела.
— И знаеш ли, през цялото това време ме преследваха думите на Коукър — първото поколение работници, следващото диваци… Мисля, че ще е по-добре да признаем поражението, преди да е дошло, и да заминем сега.
Джозела стисна ръката ми.
— Бил, скъпи, това не е поражение, а само… как се казваше? — стратегическо отстъпление. Оттегляме се, за да работим и да подготвим деня, в който ще можем да се върнем обратно. И един ден ние ще се върнем. Ти ще ни покажеш как да пометем и последния от тези отвратителни трифиди и да си възвърнем земята.
— Мила моя, в теб има много оптимизъм.
— А защо не?
— Е, поне ще се боря с тях. Но първо трябва да заминем. Въпросът е кога?
— Мислиш ли, че ще можем да останем лятото тук? За нас това ще бъде нещо като ваканция — след като няма да е необходимо да се подготвяме за зимата. Заслужили сме такава почивка.
— Струва ми се, че бихме могли да направим това — съгласих се аз.
— Толкова е странно, Бил. Сега, когато мога да се махна оттук, разбирам, че не го желая. Понякога ми се струваше, че съм в затвор — но сега имам чувството, че като си отиваме, извършваме някакво предателство. Виждаш ли, аз… аз никога не съм била така щастлива, както тук. Въпреки всичко.
— А аз, скъпа моя, мисля, че преди даже не съм бил жив. Но занапред ще имаме още по-щастливи дни. Обещавам ти.
— Глупаво е, но когато си тръгнем, ще плача много. Ще пролея ведра сълзи. Не бива да ми обръщаш внимание.
Но обстоятелствата се стекоха така, че всички бяхме прекалено заети, за да плачем…
Стратегическо отстъпление
Джозела беше права, че няма смисъл да се бърза. Щяхме да прекараме лятото в Шърнинг, а през това време, аз можех да потърся на острова нов дом за нас и на няколко курса да пренеса най-полезните неща от запасите ни и противотрифидните снаряжения, които бяхме успели да съберем. Междувременно обаче дървата ни бяха изгорели. Имахме нужда от съвсем малко гориво — колкото да палим печката в кухнята няколко седмици. Затова на другата сутрин ние със Сюзън отидохме да докараме въглища.
Полугъсеничният всъдеход не беше удобен за тази цел, затова взехме обикновен камион. И въпреки че най-близкият железопътен склад за въглища беше само на десет мили от нас, обиколките, които трябваше да правим поради непроходимостта на някои пътища и лошото състояние на други, ни отнеха почти целия ден. Нямахме никакви сериозни премеждия, но когато се върнахме, вече се свечеряваше.
Направихме и последния завой по алеята, водеща към къщи (трифидите шибаха върху камиона все така неуморно) и се вцепенихме от удивление. Зад нашата врата, паркирано в нашия двор, се мъдреше някакво чудовищно съоръжение. Видът му така ни втрещи, че известно време само седяхме и го зяпахме, докато най-после Сюзън нахлузи шлема и ръкавиците и отиде да отвори вратата.
Вкарах камиона и отидохме да го разгледаме. Видяхме, че шасито беше върху вериги, което подсказваше военен произход. В крайна сметка общото впечатление беше за нещо средно между закрит бронетранспортьор и саморъчно направен караван. Ние със Сюзън го разгледахме, а после обърнахме погледи един към друг, учудено вдигнали вежди. Влязохме вътре, за да научим нещо повече.
Във всекидневната освен членовете на нашето домакинство заварихме още четирима мъже, облечени в сивозелени скиорски костюми. Двама от тях носеха пистолети, които висяха в кобури върху десните им хълбоци; другите двама бяха подпрели автоматите си на пода до столовете, на които седяха.
След като влязохме, Джозела се обърна към нас с абсолютно безизразна физиономия.
— Ето съпруга ми. Бил, това е мистър Торънс. Казва, че бил някакво служебно лице. Дошъл е да ни направи някои предложения.