Торънс каза рязко:
— Изглежда, не съм се изразил много ясно. Думата „война“ е едно неоправдано преувеличение. Става въпрос само за омиротворяване и ръководене на племена, върнали се към примитивното беззаконие.
— Стига, разбира се, същата милосърдна идея да не е хрумнала и на тях — обади се Денис.
Почувствувах настойчивите погледи на Сюзън и Джозела. Джозела посочи към Сюзън и тогава разбрах причината.
— Чакайте да се разберем — казах аз. — Вие очаквате от нас тримата, които можем да виждаме, да поемем пълна отговорност за двайсет слепи възрастни и неопределен брой деца. Това ми се струва…
— Слепите не са съвсем безпомощни. Те могат да правят много неща, включително и за децата си, и да помагат при приготвянето на собствената им храна. При една добра организация голяма част от нещата могат да се сведат само до ръководство и надзор. Но вие, мистър Мейсън, ще бъдете двама — вие и жена ви, — а не трима.
Погледнах Сюзън, която седеше вдървено изправена. Беше облечена с костюмче и имаше червена панделка в косите. В очите й, скачащи ту върху мен, ту върху Джозела, се четеше настойчива молба.
— Трима — казах аз.
— Съжалявам, мистър Мейсън, нормата е десет души за единица. Момичето може да дойде в щаба. Ще й намерим някоя полезна работа, докато порасне достатъчно, за да й дадем собствена единица.
— За нас с жена ми Сюзън е като собствена дъщеря — казах рязко.
— Отново повтарям, съжалявам, но такива са разпоредбите.
Известно време го гледах. Той ми отвърна със същия продължителен поглед. На края казах:
— Ако това трябва да стане, вие поемате задължение към нея и държа да ми дадете твърда гаранция.
Чух няколко учудени изахквания. Торънс посмекчи малко тона си.
— Естествено ще ви дадем всички реално възможни гаранции.
Кимнах с глава.
— Нужно ми е време да обмисля нещата. Всичко това е съвсем ново за мен и ме сварва абсолютно неподготвен. За някои неща се сещам още в момента. Инструментите ми са пред износване. Да се намерят нови, неунищожени от ръждата, вече е много трудно. Освен това, както вървят нещата, съвсем скоро ще имам нужда и от силни работни коне.
— Въпросът с конете е много труден. В момента броят им е минимален. Известно време вероятно ще се наложи да използвате човешка сила.
— След това — проблемът с жилищата. Външните постройки и сега не отговарят на нуждите ни, а аз сам не бих могъл да построя нищо, даже и да използвам готови сглобяеми елементи.
— Тук мисля, че ще можем да ви помогнем.
Още двайсетина минути продължихме да обсъждаме подробностите. На края Торънс започна да проявява нещо като приветливост. После се отървах от него, като го изпратих да разглежда имението, воден от нацупената Сюзън.
— Бил, какво за бога…? — започна Джозела веднага щом вратата се затвори зад гърба на Торънс и придружвачите му.
Разказах й каквото знаех за него и методите му да се справя с трудните ситуации просто като стреля пръв.
— Изобщо не се учудвам — забеляза Денис. — Но знаете ли, това, от което се учудих в момента, е, че изведнъж започнах да изпитвам най-топли чувства към трифидите. Ако не бяха те, кой знае още колко подобни чудесии щяха да ни се случат досега. И ако те са единственият фактор, който може да спре връщането на крепостничеството — тогава да живеят трифидите!
— Цялата тази работа е просто абсурдна — казах аз. — Това никога не може да стане. Как можем ние с Джозела да се грижим за една такава тълпа и в същото време да се борим с трифидите? Но — добавих — ситуацията е такава, че едва ли бихме могли да кажем твърдо „не“ на предложение, отправено ни от четирима въоръжени мъже.
— Но тогава ти не си…?
— Мила моя, ти наистина ли си ме представяш в ролята на феодал, който с камшик подкарва пред себе си своите роби и крепостни селяни? Даже и да предположим, че трифидите не са ни премачкали дотогава.
— Но ти каза…
— Слушай сега. Вече се стъмва. Стана късно и те няма да могат да си тръгнат. Ще трябва да прекарат нощта тук. Предполагам, че идеята им е утре да вземат Сюзън с тях, за да е сигурна гаранция за доброто ни поведение. А могат да оставят и един-двама от ония да ни следят. Е, струва ми се, че не можем да допуснем това, как мислиш?
— Не, но…
— Ето какво. Надявам се, успях да го убедя, че започвам да възприемам идеята му. След малко ще им дадем вечеря, която би могла да се възприеме като знак за взаимно разбирателство. Пригответе хубава храна. Всички да ядат много. Нахранете обилно и децата. Извадете най-хубавите ни напитки. Погрижете се Торънс и хората му да пият много, но вие добре внимавайте. Към края на вечерята ще изчезна за известно време. Ти ще поддържаш настроението така, че отсъствието ми да не се забележи. Ако искаш, пускай им мръсни песнички или нещо такова. И всички останали трябва да ги насърчавате във веселбата. И още нещо — никой не бива да споменава за Майкъл Бийдли и хората му. Торънс сигурно знае за колонията на остров Уайт, но мисли, че ние не знаем. А сега ми трябва една торба захар.