— Захар? — слисано повтори Джозела.
— Няма ли? Добре, тогава голяма тенекия мед. Мисля че и това ще свърши работа.
По време на вечерята всички изиграха ролите си с похвално старание. Ледът не само че се пропука, в същност той започна да се топи. В добавка към по-тривиалните напитки Джозела извади и от силната медовина, която сама беше приготвила. Тя също има голям успех. Когато незабелязано се оттеглих, пришълците бяха изпаднали в състояние на щастлива забрава.
Грабнах вързопа с одеяла и дрехи и пакета с храна, които предварително бях приготвил, и бързо пресякох двора в посока на навеса, където държахме всъдехода. Изтеглих с маркуч бензин от танкера, в която съхранявахме основния си запас от гориво, и напълних резервоара на всъдехода догоре. После насочих вниманието си към странното съоръжение на Торънс. С помощта на фенерче, захранвано от ръчно динамо, успях да намеря капачката на резервоара и да сипя вътре близо четвърт галон мед. Останалият мед от голямата тенекия изсипах в самия танкер.
Чувах как другите пееха в къщата. Явно празненството вървеше добре. Добавих към багажа във всъдехода противотрифидно снаряжение и някои дреболии, за които ми хрумна в момента, и се прибрах, за да се присъединя към веселбата. Когато най-после се отправихме към леглата си, разделихме се в атмосфера, в която и най-внимателният наблюдател не би открил нищо друго освен сълзлива добронамереност.
Изчакахме два часа, за да заспят дълбоко.
Луната беше изгряла и дворът се къпеше в бяла светлина. Бях забравил да смажа вратата на навеса и при всяко изскърцване тихо изругавах. Един след друг при мен дойдоха и останалите. Брентови и Джойс добре познаваха мястото и нямаха нужда от водач. След тях вървяха Джозела и Сюзън, които носеха децата. Дейвид проплака в съня си, но Джозела бързо запуши устата му с ръка. Все още с детето на ръце, тя седна на предната седалка. Настаних останалите отзад и затворих вратите. После седнах на шофьорското място, целунах Джозела и си поех дълбоко въздух.
Трифидите се бяха скупчили около вратата, както правеха винаги, когато за няколко часа ги оставяхме необезпокоявани.
С помощта на провидението всъдеходът запали веднага. Включих на първа, отбих, за да избягна съоръжението на Торънс, и се насочих право към вратата. Здравият калник с трясък я повлече. Гмурнахме се сред джунгла от тел и изпотрошени колове, премазвайки дузина трифиди по пътя си. Останалите яростно шибаха колата, когато минавахме покрай тях. После излязохме на пътя.
На един завой, от който долу в ниското се виждаше Шърнинг, спрях и изгасих мотора. Няколко прозореца на вилата ни вече светеха, а след малко блеснаха и фаровете на съоръжението, осветявайки цялата къща. Застърга стартер. Изтръпнах, когато двигателят запали, макар и да знаех, че няколко пъти превишавахме скоростта на тази трещяща измишльотина. Машината се затресе върху веригите си, за да се обърне към вратата. Но още преди да е завършила кръга, двигателят кихна и изгасна. Стартерът отново застърга. Стържеше раздразнено и безрезултатно.
Трифидите бяха открили, че вратата е паднала. На бледата лунна светлина и отблясъците от фаровете виждахме тромавата процесия на високите им силуети, които вече се клатушкаха из двора; други, прокрадвайки се покрай банкета на пътя, отиваха след тях…
Погледнах Джозела.
Тя изобщо не плачеше. Погледът й се спря върху мен, а после върху Дейвид, който спеше в ръцете й.
— Имам всичко, от което истински се нуждая. А някой ден ти ще ни върнеш при останалото, Бил.
— Когато собствената ти съпруга има доверие в теб, това е чудесно, но, скъпа… Не, по дяволите, никакво но. Аз наистина ще ви върна тук.
Излязох, за да почистя предницата на всъдехода от отломките и да избърша отровата от предното стъкло, за да мога да виждам, докато шофирам нататък, през веригата от хълмове, на югозапад.
Оттук моят разказ се присъединява към разказа на останалите. Ще го намерите в историята на колонията, чудесно описана от Елспет Кери.
Сега всичките ни надежди са фокусирани тук. Вече стана ясно, че от неофеодалния план на Торънс нищо няма да излезе, въпреки че част от неговите феодални владения все още съществуват и доколкото разбираме, жителите им водят мизерно и окаяно съществование зад своите огради. Но сега те са много по-малко, отколкото бяха. Периодично Айвън ни съобщава, че е прегазено от трифидите още едно имение и че след като са го унищожили, те са се разпръснали, за да вземат участие в други обсади.