Вероятно фактът, че имах привилегията да бъда ужилен още в началото на трифидната ера, събуди интереса ми към тях, защото от този момент нататък ми се струваше, че между нас съществува някаква връзка. Аз прекарвах или „губех“, ако ме гледахте с очите на баща ми, дълго време загледан в тях като омагьосан.
Никой не можеше да го обвинява, че смяташе тези мои занимания за безсмислени, въпреки че по-късно се оказа, че съм прекарвал времето си по-добре, отколкото и двамата предполагахме. Точно преди да завърша гимназия, в „Арктическа и европейска компания за рибени масла“ станаха известни реорганизации, в процеса на които думата „рибени“ отпадна от заглавието. Обществеността научи, че тя и сродни ней компании от други страни смятат да започнат отглеждането на трифиди в широки мащаби, за да извличат ценни масла и сокове и да произвеждат високохранителни смески за животните. И така изведнъж трифидите влязоха в царството на големия бизнес.
В този момент аз реших съдбата си. Подадох заявление в „Арктическа и европейска“ и благодарение на познанията си получих работа в производствената сфера. Неодобрението на баща ми донякъде беше смекчено от размера на заплатата — доста добра за възрастта ми. Но когато с ентусиазъм заговарях за бъдещето, той недоверчиво пухтеше в мустаците си. Човекът твърдо вярваше само в такава работа, която дългата традиция беше утвърдила, но ме остави да правя каквото си искам: „В края на краищата, ако цялата работа се провали, ще бъдеш достатъчно млад, за да се захванеш с нещо по-солидно“ — заключи той.
Оказа се обаче, че това няма да се наложи. Още преди родителите ми пет години по-късно да загинат при самолетна катастрофа, те бяха видели как новите фирми изместват от пазара всички конкуриращи масла и стана ясно, че тези от нас, които бяхме попаднали в бизнеса от самото начало, бяхме очевидно осигурени до живот.
Един от първите беше и приятелят ми Уолтър Лъкнор.
Отначало се колебаеха дали да назначат Уолтър на работа. Той малко разбираше от земеделие, още по-малко от бизнес и нямаше никаква квалификация за лабораторна работа. От друга страна обаче, той знаеше много за трифидите — имаше някакъв интуитивен подход към тях.
Какво се е случило с Уолтър години по-късно през онзи фатален май, не знам, въпреки че се досещам. Много жалко, че не можа да се отърве. Може би по-късно щеше да се окаже безкрайно полезен. Не мисля, че някой наистина разбира трифидите или че някога ще ги разбира, но от всички хора, които познавам, Уолтър беше най-близо до мига, в които щеше да започне да ги разбира, или може би беше по-точно, както казах — той ги възприемаше интуитивно.
Година или две след като бяхме започнали работа, той за пръв път ме изненада.
Слънцето залязваше. Бяхме свършили добра работа за деня и с чувство на удовлетворение гледахме трите нови ниви, засадени с почти узрели трифиди. Тогава все още не бяхме почнали просто да ги ограждаме, както правехме по-късно. Бяха грубо подредени в редове, или поне стоманените колци, за които ги привързвахме с вериги, бяха в редове, защото самите растения нямаха никакво чувство за организация. Смятахме, че след някой и друг месец вече ще можем да започнем да правим нарезите за сок. Вечерта беше спокойна и почти единственият шум, който нарушаваше тишината, беше периодичното барабанене на малките пръчици по стеблата на трифидите. Уолтър ги наблюдаваше леко наклонил глава. Извади лулата от устата си и отбеляза:
— Разговорливи са тази вечер.
Приех думите му, както би направил всеки друг на мое място — като метафора.
— Може би е от времето — предположих. — Струва ми се, че го правят по-често, когато е сухо.
— Ти повече ли говориш, когато е сухо?
— Защо трябва…? — започнах и изведнъж спрях. — Предполагам, не искаш да кажеш, че те действително разговарят — казах, като забелязах изражението му.
— А защо не?
— Но това е абсурдно. Говорещи растения!
— Много по-абсурдно ли е от ходещи растения? — запита той.
Втренчих се в тях, а после и в него.
— Никога не съм мислил… — започнах колебливо.
— Опитай се да помислиш малко, като ги наблюдаваш. Ще ми е интересно да чуя заключението ти.
Странното беше, че през цялото време, докато се бях занимавал с трифидите, такава възможност изобщо не ми беше хрумвала. Предполагам, че съм бил повлиян от теорията за любовния зов. Но един път идеята влязла в главата ми, така и не излезе. Не можех да се отърва от чувството, че може би наистина си барабаняха някакви тайни послания един на друг.