Дотогава винаги бях смятал, че съм наблюдавал трифидите доста внимателно, но когато Уолтър заговореше за тях, имах чувството, че не съм забелязвал нищо. Той беше способен, стига да е в подходящо настроение, да говори за тях с часове и да измисля теории, които понякога звучаха налудничаво, но не бяха невъзможни.
По това време хората вече не смятаха трифидите за нещо необикновено. Те бяха недодялано забавни, но не кой знае колко интересни. Фирмата обаче ги намираше за интересни. Тя възприе теорията, че тяхното съществуване е благо за целия свят и особено за нея. Уолтър не споделяше нито един от тези възгледи. Понякога, когато го слушах, аз самият започвах да се измъчвам от предчувствия.
Той вече беше твърдо убеден, че те „говорят“.
— А това означава — разсъждаваше приятелят ми, — че някъде в тях се крие интелект. Той не може да е разположен в мозък, защото дисекциите показват, че няма нищо, което даже да наподобява мозък, но това не доказва, че там няма нещо, което изпълнява функциите му. И в това нещо с положителност се крие интелект — от някакъв вид. Забелязал ли си, че когато нападат, винаги се насочват към откритите части? Почти винаги към главата, но понякога и ръцете. И друго нещо, ако прегледаш статистиките на жертвите, обърни внимание какъв голям процент са били ударени в очите и ослепени. Това е забележително и много показателно.
— За какво?
— За това, че те много добре знаят кой е най-сигурният начин да извадят човек извън строя — с други думи, те знаят какво правят. Погледни на въпроса от тази страна. Да допуснем, че те действително притежават интелект; тогава ние ги превъзхождаме само в едно — зрението. Ние можем да виждаме, а те не могат. Отнеми ни зрението и превъзходството изчезва. Още по-лошо. Ние ставаме по-безпомощни от тях, защото те са пригодени да живеят без зрение, а ние не сме.
— Добре де, и така да е, но те не могат да произвеждат предмети. Не могат да си служат с тях. В жилестия им камшик има много слаба мускулна сила — отбелязах аз.
— Това е вярно, но каква полза има от нашето умение да си служим с вещите, ако не можем да ги виждаме? А освен това те нямат нужда да си служат с вещи, или поне не така, както ние си служим с тях. Могат да се хранят направо от почвата или от насекоми и късчета сурово месо. На тях не им е нужно да извършват всичките тези сложни процеси като отглеждане, разпределяне и приготовляване на храната. Впрочем ако трябва да се решава кой има по-голям шанс да оживее — трифид или сляп човек — знам на коя страна ще заложа.
— Значи ли това, че ти допускаш наличието на еднакво развит интелект?
— Съвсем не. Но то не е необходимо. Даже бих казал, че това вероятно е интелект от съвсем друг вид, даже и само заради много по-елементарните им потребности. Да вземем например сложните процеси, на които трябва да подложим един трифид, за да извлечем екстракт, годен за асимилиране. А сега да сменим ролите. Какво трябва да направи трифидът? Просто да ни ужили, да почака няколко дни и да започне да ни асимилира. Нещо съвсем просто и естествено.
Той беше способен да продължава в същия дух с часове и докато го слушах, постепенно започвах да губя реална представа за съотношението между нещата и се хващах, че в мислите си започвам да възприемам трифидите като някакви съперници. Самият Уолтър никога не си даваше вид, че ги възприема по друг начин. Казваше, че смята да напише книга точно върху този проблем, но това щяло да стане, когато имал възможност да събере повече материал.
— Възможност? — повторих аз. — Но какво ти пречи?
— Ето това — жестът му обхвана цялата плантация. — В момента на тях се разчита. И никой няма сметка от разпространяването на всяващи смут идеи. Освен това човекът достатъчно добре контролира трифидите, така че това си остава един чисто академичен въпрос, който едва ли си струва да се повдига.
— Когато те слушам, никога не знам какво да мисля. Не съм сигурен доколко говориш сериозно и доколко се оставяш на фантазията ти да те води. Ти вярваш ли искрено, че в тези неща се крие опасност?
Преди да отговори, Уолтър пусна няколко кълбета дим от лулата си.
— Това е доста вероятно — колебливо каза той, — защото… Ох, и аз самият не съм сигурен. Но в едно нещо съм твърдо убеден — че те биха могли да станат опасни. Чувствувам, че ще съм много по-близо до верния отговор, ако успея да пипна смисъла на тяхното трополене. Някак си тази работа хич не ми харесва. Седят си те и никой не ги възприема по-сериозно от например някакви по-особени зелки, а през половината от времето те си трополят и барабанят нещо един на друг. Защо? За какво трополят? Това искам да разбера.