Според мен Уолтър рядко споменаваше за идеите си пред някой друг, защото кой би му повярвал повече от мен. А аз самият ги пазех в тайна, защото едва ли и двамата бихме имали голяма, полза, ако във фирмата ни излезеше име на смахнати.
Близо още година работихме заедно, но с откриването на нови разсадници и необходимостта от изучаване на чуждия опит аз много започнах да пътувам. Уолтър се отказа от работата на полето и се премести в изследователската секция. Това го устройваше, защото покрай работата на фирмата извършваше и собствените си наблюдения. От време на време се отбивах да го видя.
Той вечно правеше някакви експерименти върху трифидите си, но резултатите, на които толкова разчиташе, че ще изяснят идеите му, не бяха особено продуктивни. Поне за собствено удовлетворение беше доказал наличието на добре развит интелект и аз трябваше да призная, че полученият резултат говореше за нещо повече от инстинкт. Приятелят ми твърдо вярваше, че барабаненето на пръчиците е някаква форма за предаване на информация. Официално беше разпространил тезата, че пръчиците са нещо по-сложно и ако се премахнат, трифидът постепенно ще се изроди. Освен това беше установил, че безплодните семена на трифидите са някъде около деветдесет и пет процента.
— Което — забеляза той — е дяволски щастливо обстоятелство. Ако всички поникваха, скоро на земята нямаше да има място за нищо друго.
С това също бях съгласен. Заслужаваше си човек да види мига, в които трифидите изхвърляха семената си. Тъмнозеленият семенник точно под чашката беше лъскав и издут, голям колкото половин ябълка. Когато се пръскаше, това ставаше с пукот, който можеше да се чуе на разстояние от двадесетина ярда. Белите семенца изхвърчаха във въздуха като пари и се разпръсваха във всички посоки, носени и от най-лекия полъх. И ако късно през август погледът ви попаднеше отвисоко върху нива, засята с трифиди, лесно можехте да си помислите, че там се провежда някаква хаотична стрелба.
И пак Уолтър беше открил, че качеството на екстракта ще се повиши, ако трифидите запазят жилата си. В резултат подрязването беше прекратено във всички ферми, а ние трябваше да носим предпазни маски, когато работехме сред растенията.
В същност по време на нещастния случай, който ме беше довел в болницата, аз бях с Уолтър. Изучавахме няколко екземпляра, показали странни отклонения в развитието си. И двамата носехме телени маски. Аз самият не видях как точно стана всичко. Само знам, че както се бях навел, някакво жило злобно се стрелна към мен и изплющя върху маската. В деветдесет и девет от случаите ударът щеше да остане без последствия; за това бяха и маските. Този обаче е бил толкова силен, че някои от отровните торбички са се пукнали и няколко капки са попаднали в очите ми.
Уолтър ме заведе в лабораторията си за секунди и ми инжектира проотивоотровата. И само благодарение на бързата му намеса лекарите успяха да спасят зрението ми. Но дори и така, това означаваше за мен повече от седмица, прекарана на легло, в пълна тъмнина.
Докато лежах в болницата, твърдо бях решил, че когато възвърна зрението си, ако изобщо го възвърна, ще помоля фирмата да ме прехвърлят в друг сектор. А ако ми откажеха, просто щях да напусна.
От първото ми ужилване в градината организмът ми си беше изработил доста съпротивителни сили срещу трифидната отрова. Можех да понеса и бях понасял, без много да ми навредят, ужилвания, от които друг човек би се превърнал в студен труп. Но въпреки това в главата ми настойчиво се въртеше поговорката за стомничката и водата. Бях получил последно предупреждение.
Спомням си, че запълних много часове принудителна тъмнина, размишлявайки какво щях да работя, ако фирмата откажеше да ме прехвърли в друг сектор.
И само като се сетя какво ни е дебнело зад ъгъла, надали бих могъл да намеря по-безсмислена тема за размисъл.
Ослепелият град
Оставих вратата на бара да зее след мен и се отправих към ъгъла на главната улица. Там се поколебах.
Ако тръгнех наляво, през предградията, щях да стигна до открито поле; надясно беше Лондонският Уест Енд, а отвъд него Ситито. Малко си бях възвърнал самообладанието, но се чувствувах някак си странно самотен и изгубен. Нямах ни най-малка представа как ще действувам по-нататък и пред лицето на това, което бях започнал да възприемам като всеобща, а не само локална катастрофа, бях все още твърде зашеметен, за да започна да измислям някакъв план. Та какъв план би могъл да съответствува на подобна ситуация? Чувствувах се отчаян, обречен на самота, и в същото време не съвсем реален, като че ли това не бях аз, а някой друг.