Все още магнетично привличан от стария център на живота, тръгнах по посока на „Пикадили“. Тъкмо навлизах в улицата, когато нов, остър звук привлече вниманието ми — едно методично почукване, което не беше много далеч и се приближаваше все повече. Погледнах по „Парк лейн“ и открих източника. Един мъж, облечен много по-спретнато от всички, които бях срещнал тази сутрин, бързо се приближаваше към мен, като почукваше по стените на сградите с бял бастун. Като чу звука от стъпките ми, той тревожно се заослушва.
— Всичко е наред — казах му. — Елате насам.
Изпитах облекчение. Той беше, така да се каже, нормално сляп. Тъмните му очила ме смущаваха много по-малко от отворените, но ненужни очи на останалите.
— Тогава стойте на едно място — каза той. — Днес вече се блъснах в бог знае колко глупаци. Какво, по дяволите, става? Защо е толкова тихо? Знам, че не е нощ — чувствувам слънцето. Защо всичко се е объркало?
Разказах му каквото знаех.
Когато свърших, той мълча почти цяла минута, а после се изсмя кратко и горчиво.
— Сега поне могат да запазят цялото си проклето покровителство за себе си. Ще им е нужно.
След това предизвикателно изправи рамене.
— Благодаря ви. Желая ви късмет — каза ми той и се запъти в западна посока с подчертано независим вид.
Постепенно бързото му и сигурно почукване заглъхна зад гърба ми. Тръгнах по „Пикадили“.
Сега вече се виждаха повече хора и затова слязох на уличното платно, за да се движа сред застиналите в безпорядък коли. Така не пречех на хората, които се движеха, придържайки се о стените на сградите, защото всеки път, когато чуеха стъпки наблизо, те спираха и напрегнато очакваха възможния сблъсък. Подобни сблъсъци ставаха всеки момент из цялата улица, но един ми се стори особено знаменателен. Участниците в него опипваха пътя си от двата противоположни края на една витрина, докато налетяха един на друг. Единият беше млад мъж, облечен в добре ушит костюм, но връзката си очевидно беше избирал пипнешком. Другият — жена с малко дете на ръце. Детето изскимтя нещо неразбрано. Мъжът, който тъкмо беше започнал да се промъква покрай жената рязко спря.
— Почакайте малко — каза той. — Детето ви вижда ли?
— Да — отговори жената, — но аз не виждам.
Младият мъж се обърна, сложи пръста си върху стъклото на витрината и попита:
— Момченце, какво има там?
— Не съм момченце — възпротиви се детето.
— Хайде, Мери, отговори на господина — окуражи го майката.
— Хубави лелки — каза детето.
Мъжът хвана жената за ръка и пипнешком я заведе до следващата витрина.
— А тук? — запита отново той.
— Ябълки и длуги лаботи.
— Чудесно! — каза мъжът.
Събу си обувката и енергично удари стъклото с тока й. Все още нямаше опит. Първият удар не успя, но вторият свърши работа. Трясъкът отекна по цялата улица. Той отново се обу, предпазливо провря ръката си през счупеното стъкло и заопипва наоколо, докато набара два портокала. Единия даде на жената, а другия на детето. После отново заопипва, намери един и за себе си и започна да го бели. Жената нерешително държеше своя.
— Но… — започна тя.
— Какво има? Не обичате ли портокали?
— Но това не е редно. Не трябва да ги взимаме. Не по този начин.
— А как другояче смятате да си набавите храна? — запита той.
— Предполагам… ами не зная — призна колебливо тя.
— Много добре. Ето това е отговор. Сега го изяжте и ще отидем да си потърсим нещо по-хранително.
Жената все още държеше портокала в ръка, навела надолу глава, като че го гледаше.
— И въпреки всичко струва ми се, че не е редно — отново повтори тя, но вече не толкова убедено.
После остави детето на земята и започна да бели портокала…
„Пикадили съркъс“ беше най-многолюдното място, на което попадах до този момент. В сравнение с другите площадът изглеждаше направо натъпкан с хора, въпреки че надали имаше повече от стотина души. Повечето бяха облечени с неподходящи, зле подбрани дрехи и неспокойно блуждаеха наоколо, като че все още полузашеметени. От време на време някоя злополука предизвикваше взрив от псувни и безсилен гняв, всяващ само безпокойство, защото самият той беше признак на страх и детински като реакция. С едно единствено изключение имаше малко разговори и малко шум. Като че ли поради слепотата хората се бяха затворили в себе си.