Изключението си беше намерило място на едно от пешеходните „островчета“. Това беше възрастен човек, висок и мършав, с четинеста посивяла коса. Той натъртено ораторствуваше за разкаянието, за божия гняв и неприятните перспективи, очакващи грешниците. Никои не му обръщаше внимание. Върху повечето от тях този гняв вече се беше изсипал.
После в далечината се чу песен, която привлече всеобщото внимание — един постепенно усилващ се хор:
Отегчено и фалшиво песента се разнасяше из пустите улици, а ехото унило й отговаряше. Хората заобръщаха глави ту наляво, ту надясно, опитвайки се да определят посоката. Пророкът на страшния съд повиши глас, за да надвика конкуренцията. Нестройният вой приближаваше:
Като акомпанимент се чуваше шум на влачещи се крака, които правеха усилие да маршируват.
От мястото, където стоях, можех да ги видя как се изнизват в индийска нишка от някаква пресечка на „Шафстбъри авеню“ и се отправят към площада. Вторият в редицата беше сложил ръцете си върху раменете на водача; третият — върху раменете на втория и така нататък до двадесет и петия или тридесетия. Със завършването на песента някой подхвана: „Бира, бира, славна бира“, но взе толкова висок тон, че смутено млъкна.
Групата упорито се движеше, докато се дотътра до центъра на площада. Там водачът извиси глас — силен и притежаващ всички качества на командуващ парад.
— Рота-а-а-а, спри!
Хората на площада бяха затихнали неподвижно и обърнали лица към него се опитваха да разберат какво става. Водачът отново заговори, пародирайки тона на професионален екскурзовод:
— И така, господа, пристигнахме. Пикапроклетидили съркъс. Центърът на света. Пъпът на вселената. Където всички знатни особи са се забавлявали с вино, песни и жени.
Той не беше сляп, съвсем не беше. Докато говореше, очите му шареха наоколо и всичко забелязваха. Вероятно зрението му беше оцеляло съвсем случайно, както и моето, но той беше порядъчно пиян, както и мъжете зад него.
— Ние също ще се позабавляваме. Следваща спирка — прочутото кафе „Роял“. И всичкото пиене за сметка на заведението.
— Да, ами жените? — попита някакъв глас.
Чу се смях.
— А-а-а, жени. Това ли искаш?
Водачът пристъпи напред и хвана едно момиче за ръката. Докато я мъкнеше към мъжа, който се беше обадил, тя пищеше и се дърпаше, но той не й обръщаше никакво внимание.
— Ето, приятелче. И да не кажеш, че не съм се грижил за теб. Като прасковка е, страхотна е — ако това има някакво значение за теб.
— Хей, ами за мен? — обади се друг.
— За тебе ли, братле? Ще измислим нещо. Руси ли харесваш, или черни?
Когато по-късно размишлявах върху постъпката си, реших, че съм се държал като глупак. Главата ми все още беше пълна с норми и стандарти, които бяха престанали да действуват. Даже не ми беше хрумнало, че жените, приети в бандата, биха имали далеч по-големи шансове да оцелеят, отколкото ако останат сами. Подтикнат от хлапашки героизъм и благородни подбуди, аз се хвърлих напред. Успях да стигна почти до него, без да ме забележи, и замахнах към ченето му. За нещастие той се оказа малко по-бърз…
Когато отново възвърнах интереса си към заобикалящия ме свят, установих, че лежа на улицата. Стъпките на бандата заглъхваха в далечината и пророкът на страшния съд, възвърнал красноречието си, запращаше след тях ужасяващите стрели на проклятията, пъкления огън и сярата на преизподнята.
След като малко насилствено ми бяха вкарали разум в главата, благодарих се, че нещата не се бяха развили по-зле. Ако боят беше завършил с обратен резултат, едва ли бих могъл да избягна отговорността за всички тези хора, които той водеше. В края на краищата, независимо какво можем да си мислим за методите му, този човек беше очите на групата и те щяха да разчитат на него не само за пиене, но и за храна. А жените също щяха да се присъединят към тях доброволно — когато огладнееха достатъчно. И като се огледах наоколо, усъмних се, че някоя от жените сериозно би се възпротивила срещу това. Стана ми ясно като две и две, че май щастливо съм се отървал от въздигането ми в ранг главатар на бандата.
После, спомняйки си, че се бяха отправили към кафе „Роял“, реших да се посвестя и освежа главата си в хотел „Риджънт Пелъс“. По всичко изглеждаше, че други се бяха сетили за него преди мен, но все още имаше много бутилки, които не бяха успели да отворят.