Постепенно алкохолът свърши своето. Към края на първата чаша тя се беше съвзела дотолкова, че инстинктите й отново да заработят.
— Господи, сигурно изглеждам ужасно?
Беше невероятно друг освен мен да е в състояние да я види, но си премълчах.
Тя стана и се приближи до едно огледало.
— Наистина, видът ми е ужасен. Къде…?
— Опитайте онази врата отсреща — предложих аз.
Изминаха около двайсетина минути, преди да се появи отново. Имайки пред вид ограничените средства, с които е разполагала, резултатът беше доста добър: духът й беше значително повишен. Сега тя по-скоро се доближаваше до режисьорската идея за това, как трябва да изглежда героинята след нанесения й побой, отколкото до истинската жертва.
— Цигара? — запитах и й побутнах втора подкрепителна чаша.
Докато възстановителният процес завършваше, ние разказахме един другиму историите си. За да й дам време, разказах първо своята. След като ме изслуша, тя каза:
— Дяволски се срамувам от себе си. Аз изобщо не съм такава. Наистина. Искам да кажа, такава, каквато ме видяхте. В същност аз съм достатъчно самостоятелна, въпреки че може да мислите противното. Но някак си цялата тази история ми дойде твърде много. Това, което се случи, само по себе си е достатъчно страшно, но ужасната перспектива беше още по-непоносима и аз се паникьосах. Започнах да си мисля, че може би съм единственият човек на този свят, който може да вижда. Това ме свърши и изведнъж се уплаших и изглупях, загубих ума си и заревах като девица от викторианска мелодрама. Никога, никога не съм предполагала, че мога да се държа така.
— Това не трябва да ви безпокои — казах аз. — Предполагам, че скоро ще започнем да научаваме още много неочаквани неща за себе си.
— Но това силно ме тревожи. Ако от самото начало започна така да се разкисвам… — тя остави изречението недовършено.
— В болницата аз самият бях много близо до паниката. Та ние сме хора, а не роботи.
Казваше се Джозела Плейтън. Струваше ми се, че името не ми е съвсем непознато, но нищо определено не се сещах. Домът й се намираше на „Дийн роуд“, „Сейнт Джонс ууд“. Кварталът горе-долу съвпадаше с моите предположения. Познавах „Дийн роуд“. Самостоятелни луксозни къщи, повечето грозни, но до една скъпи.
Нейното отърваване от всеобщото нещастие се оказа не по-малък късмет от моето — а може и по-голям. В понеделник вечерта била на някакво събиране, където, както ми се стори, алкохолът изобилствувал.
— Според мен някой, който смята, че това е забавно, е смесил питиетата. Никога не съм се чувствувала толкова зле, а не пих много.
Вторника смътно си го спомняше като едно безкрайно страдание и страхотен махмурлук. Към четири следобед решила, че това повече не се търпи. Позвънила и дала нареждане да не я безпокоят, та ако щат да падат звезди, да стават земетресения или да настъпи самият ден на страшния съд. След този ултиматум погълнала голяма доза приспивателно, което на празния й стомах подействувало като нокаут.
Оттогава до тази сутрин, когато баща й влязъл, препъвайки се в стаята й, не е знаела нищо.
— Джозела — казал той, — доведи, за бога, доктор Мейл. Кажи му, че съм ослепял. Че съм съвършено сляп.
С учудване разбрала, че било вече почти девет часа. Станала и бързо се облякла. Прислугата не отговаряла нито на нейните позвънявания, нито на тези на баща й. Когато слязла да ги извика, с ужас открила, че те също са ослепели.
И тъй като телефонът не работел, единственият изход бил да вземе колата и сама да доведе доктора. Тихите улици и липсата на всякакво движение й се видели странни, но трябвало да измине почти една миля, преди да се досети какво се е случило. Тогава изпаднала в паника и почти обърнала колата, за да се върне обратно, но разсъдила, че от това нямало да има никаква полза. Все още съществувала някаква възможност докторът като нея да се е отървал от болестта, каквато и да била тя. И така, отчаяна и все повече губеща надежда, Джозела продължила напред.