— Елате! — извикала на мъжа и го помъкнала след себе си.
Двама души се спънали в обърнатия стол, а една жена паднала отгоре им. Настанала голяма бъркотия. Тя се промушила между борещите се и двамата се измъкнали на улицата.
Джозела трудно можела да намери друго обяснение за постъпката си, освен че перспективата да изпълнява ролята на очи за другата група й се видяла по-мрачна от сегашното й положение. Мъжът, разбира се, не й благодарил. Той само й наредил да го заведе в друг бар, но празен.
— Мисля — каза тя, — че ако се гледа безпристрастно, може би той не беше много лош човек, въпреки че видът му говореше съвсем друго. Само че беше уплашен. Дълбоко някъде в себе си той беше много по-уплашен от мен. Даде ми да ям и да пия. Започна да ме бие само защото беше пиян и аз не исках да ида с него в къщата му. Просто не знам какво щеше да стане, ако не бяхте дошли. — Замълча, а после добави: — Но безкрайно се срамувам от себе си. Това показва на какво е способна съвременната жена, нали? Писъци и истерични припадъци — по дяволите!
Тя изглеждаше и очевидно се чувствуваше много по-добре, въпреки че когато посегна към чашата си, все още потрепваше.
— Мисля — казах аз, — че в цялата тази история се държах доста тъпо, но просто съм имал късмет. Трябваше да си направя по-дълбок извод, след като видях онази жена с детето на „Пикадили“. Само по някаква случайност не съм попаднал във вашето положение.
— Животът на всеки, който е притежавал голямо съкровище, винаги е бил в опасност — замислено каза тя.
— Отсега нататък това никога няма да ми излиза от главата — казах аз.
— То вече добре е заседнало и в моята — отбеляза Джозела.
Няколко минути седяхме и слушахме гюрултията от съседния бар.
— А сега какво? Какво ще правим оттук нататък? — попитах на края аз.
— Аз трябва да се върна в къщи. Там е баща ми. Очевидно вече няма никакъв смисъл да продължавам да търся лекаря — даже и той да е един от щастливците.
Стори ми се, че иска да добави нещо, но се поколеба.
— Ще имате ли нещо против, ако и аз дойда с вас? — попитах. — Струва ми се, че сега не е моментът хора като нас да се мотаят сами.
Тя ми отправи поглед, пълен с благодарност.
— Благодаря ви. Аз сама щях да ви помоля, но си помислих, че може би има някой, когото искате да потърсите.
— Няма никой. Или поне не в Лондон.
— Много се радвам. Не че толкова се страхувам, че някой може да ме хване отново — вече твърде много ще внимавам, — но да ви кажа честно, страхувам се от самотата. Започвам да се чувствувам толкова… толкова откъсната и безпомощна.
Започвах вече да виждам нещата в нова светлина. Чувството, че сме се отървали, постепенно се изместваше от растящото безпокойство за ужасите, които може би ни очакваха. Беше невъзможно да не изпитвам известно превъзходство и оттам самоувереност. Нашите шансове да се спасим от катастрофата бяха милион пъти по-големи от тези на останалите хора. Там, където те трябваше да докосват, да опипват и да се досещат, ние просто трябваше да влезем и да си вземем. Но това далеч нямаше да бъдат единствените проблеми…
— Чудя се — казах аз, — колко ли са оцелелите като нас, които могат да виждат? Аз срещнах един мъж, едно дете и едно бебе, а вие — нито един. Струва ми се, че зрението действително ще се окаже нещо много рядко. Някои от невиждащите вече са успели да проумеят, че единственият им шанс да оцелеят е да заловят някого, който може да вижда. А когато всички го разберат, перспективите ни няма да са много розови.
Тогава си мислех, че бъдещето ни предоставя две възможности: или самотно съществование с вечно надвисналата заплаха от залавяне, или в група от избраници, на които бихме могли да разчитаме, че ще ни предпазват от други групи. Виждах се в ролята на водач и пленник на фона на отвратителни кървави битки, които други банди водеха с нашата за отвличането ни. Съзнанието ми все още беше заето с тези неприятни мисли, когато, ставайки, Джозела ме върна към действителността.
— Трябва да вървя — каза тя. — Бедният татко. Минава четири часът.
Когато отново излязохме на „Риджънт стрийт“, изведнъж нещо се сетих.
— Елате. Струва ми се, че тук някъде трябва да се намира един магазин…
Магазинът все още си беше на мястото. Въоръжихме се с няколко полезни ножа в кании, закачени на специални колани.
— Чувствувам се като пират — каза Джозела, докато закопчаваше колана си.
— Струва ми се, че е по-добре да си пират, отколкото играчка в ръцете на пирати.
Няколко ярда по-нагоре по улицата се натъкнахме на голяма луксозна лимузина. По вида й само можех да кажа, че имаше от ония двигатели, чийто шум наподобяваше котешко мъркане. Но когато запалих, звукът ни се стори по-силен от шума на натоварено улично кръстовище. Отправихме се на север, като лъкатушехме между изоставени автомобили и блуждаещи хора, които, чувайки шума от колата, неподвижно замръзваха на местата си. Отвсякъде, където минавахме, хората с надежда обръщаха глави към нас, докато се приближавахме, и тъжно ги обронваха, когато отминавахме. Една от сградите на пътя ни беше обвита от яростни пламъци, а някъде откъм „Оксфорд стрийт“ се извисяваше димът от друг пожар. На „Оксфорд съркъс“ беше значително по-многолюдно, но успяхме да се измъкнем безпрепятствено, минахме покрай сградата на „Би Би Си“ и се насочихме на север към шосето, пресичащо „Риджънт парк“.