Изпитахме облекчение, когато се измъкнахме от улиците и стигнахме откритото пространство — пространство, където нямаше нещастни, пипнешком блуждаещи хора. Единствените неща, които се движеха по обширните тревни площи, бяха две-три малки групички от трифиди, които се клатушкаха в южна посока. Някак си бяха успели да изтръгнат коловете си и сега ги влачеха след себе си заедно с веригите. Спомних си, че имаше няколко екземпляра с неподрязано жило, част от които бяха завързани за колове, но болшинството бяха оградени с двойна ограда в едно пространство близо до зоологическата градина и се зачудих как ли са успели да се измъкнат. Джозела също ги забеляза.
— На тях им е все едно — каза тя.
През останалата част от пътя нищо повече не затрудни движението ни. Само след няколко минути спряхме колата пред къщата, която моята спътница ми посочи. Излязохме от автомобила и аз бутнах градинската врата. Къса алея извиваше покрай редица от храсти, които скриваха почти цялата фасада от улицата. Когато завихме зад ъгъла, Джозела изведнъж извика и хукна напред. Някакво тяло лежеше по корем на земята, но главата беше така обърната, че се виждаше едната страна на лицето. Само един поглед ми беше достатъчен, за да разпозная ярката червена рязка, разсичаща бузата.
— Спрете! — изкрещях аз.
Може би гласът ми е бил доста уплашен, защото тя спря.
Бях вече забелязал и трифида. Той се спотайваше в храстите, недалеч от проснатото тяло.
— Назад! Бързо!
Джозела все още гледаше човека на земята и се колебаеше.
— Но аз трябва… — започна тя, обръщайки се към мен. После замълча. Очите й се разшириха и тя изпищя.
Рязко се обърнах и видях един трифид, който се извисяваше само на няколко фута зад мен.
Автоматично закрих очите си с ръце. Чух как изсвистя жилото, насочено към мен, и нямаше изпадане в безсъзнание, нямаше я даже и мъчителната пареща болка. В такива моменти човек е способен да мисли със светкавична бързина, но независимо от това по-скоро инстинктът, отколкото разумът ме накара да се хвърля върху него, преди да е имал време да удари повторно. Блъснах се в него, преобърнах го и още докато падах, ръцете ми се вкопчиха в горната част на стеблото, опитвайки се да откъснат чашката и жилото. Стеблата на трифидите не се чупят, но затова пък могат да се мачкат. И преди да се изправя, то беше абсолютно размазано.
Джозела не беше помръднала от мястото си, стоеше като закована.
— Елате тук — казах й аз, — в храстите зад вас има още един.
Тя уплашено погледна през рамо и дойде при мен.
— Но той ви удари! — промълви тя недоверчиво. — Защо не сте…?
— Не знам. Но трябваше да бъда.
Погледнах лежащия на земята трифид. Изведнъж си спомних за ножовете, с които се бяхме снабдили, имайки пред вид съвсем други врагове. Отрязах жилото от основата му и го разгледах внимателно.
— Ето тук е обяснението — посочих торбичките с отрова. — Виждате ли, те са изпразнени, изхабени. Ако бяха пълни или поне наполовина пълни… — драснах с показалец по шията си.
На това обстоятелство и на устойчивостта, която си бях изработил срещу отровата, дължах живота си. Но независимо от това върху дланите и врата ми имаше бледочервени ивици, които дяволски сърбяха. Разглеждах жилото и разтърквах червенината.
— Много странно… — промърморих повече на себе си, но Джозела ме чу.
— Какво е странно?
— За пръв път виждам трифид с толкова изпразнени отровни торбички. Трябва да е жилил като дявол.
Съмнявам се обаче дали тя ме чу. Вниманието й отново беше насочено към лежащия на земята човек и тя наблюдаваше скрития наблизо трифид.
— Как можем да го измъкнем?
— Не можем, докато не се справим с онова нещо там — отвърнах аз. — А освен това страхувам се, че вече не можем да му помогнем.
— Искате да кажете, че е мъртъв?
Кимнах:
— Да, няма никакво място за съмнение. Виждал съм и други, които са били ужилвани. Кой е той?