— Старият Пиърсън. Обработваше ни градината и беше шофьор на баща ми. Толкова добър старец. Познавах го от дете.
— Съжалявам… — започнах аз, като се мъчех да измисля нещо по-уместно, но тя ме прекъсна.
— Вижте! Вижте там!
Ръката й сочеше към пътеката, която минаваше покрай къщата. Женски крак, обут в черен чорап, се подаваше иззад ъгъла.
Внимателно се придвижихме напред, а после се изместихме на безопасно място, откъдето се виждаше по-добре. Едно момиче в черна рокля беше паднало напреки на пътеката и цветната леха. Хубавото й свежо лице беше прорязано от червена бразда. Джозела изхлипа. От очите й потекоха сълзи.
— О, това е Ани! Бедната малка Ани.
Опитах се да я поуспокоя.
— И двамата едва ли са усетили нещо. Когато ударът е смъртоносен, той действува безмилостно бързо.
Наоколо не открихме друг скрит трифид. Вероятно един и същи беше убил и двамата. Пресякохме пътеката и влязохме в къщата през страничния вход. Джозела извика. Никой не й отговори. Извика пак. Стояхме и се ослушвахме в мъртвата тишина, изпълнила дома й. Тя се обърна и ме погледна. И двамата мълчахме. После предпазливо ме поведе по коридора към една тапицирана врата. Едва я беше отворила, когато нещо изсвистя и удари вратата и рамката на около инч от главата й. Тя моментално затръшна вратата и ме погледна с разширени очи.
— Има един в салона — говореше уплашено, почти шепнейки, като че ли трифидът можеше да я чуе.
Отново се върнахме в градината през страничния вход. Вървейки по тревата, за да заглушим стъпките си, заобиколихме къщата, докато стигнахме до място, откъдето можехме да надникнем в салона. Вратата, която водеше към градината, зееше отворена и стъклото на едното й крило беше разбито. Следа от кални петна изкачваше стълбите и продължаваше вътре по килима. Тя свършваше с един трифид, който стоеше по средата на стаята и лекичко се поклащаше. Върхът му почти опираше в тавана. Недалеч от влажната му мъхната основа лежеше тялото на възрастен мъж, облечен в халат от ярка коприна. Хванах Джозела за ръката. Страхувах се да не се втурне вътре.
— Това… баща ви ли е? — попитах, въпреки че почти бях сигурен в отговора.
— Да — каза тя и закри лицето си с ръце. Тялото й леко потрепваше.
Стоях неподвижно и внимателно следях трифида да не тръгне към нас. После се сетих за носна кърпичка и й подадох моята. В случая нищо повече не можех да направя. След известно време тя се посъвзе. Спомняйки си за хората, които бяхме видели през деня, аз й казах:
— Знаете ли, струва ми се, че бих предпочел това, отколкото да бъда като онези, другите.
— Да — отговори Джозела, след като помълча малко. После погледна към небето. По меката му бездънна синева като перца се носеха няколко леки облачета.
— О, да — повтори по-уверено тя. — Бедният татко. Не би могъл да преживее слепотата. Прекалено много обичаше всичко това. — Тя отново погледна в стаята. — Какво ще правим? Не мога да го оставя така…
В този момент в останалото здраво стъкло забелязах отражението на нещо, което се движеше. Бързо се обърнах и видях как един трифид се измъква от храстите и тръгва през тревата. Идваше право към нас. Чувах как шумолят мъхнатите листа, когато стеблото се мяташе напред-назад.
Не биваше да губим повече време. Нямах представа още колко могат да се крият наоколо. Грабнах Джозела за ръка и тичешком се върнахме там, откъдето бяхме дошли. Когато се напъхахме невредими в колата, тя най-после истински се разплака.
Реших, че ще се почувствува по-добре, ако се наплаче. Запалих цигара и заобмислях следващия ни ход. Съвсем естествено, тя не би възприела идеята да оставим баща й там, където го бяхме намерили. Сигурно щеше да пожелае да му направим истинско погребение — и както изглеждаше, копането на гроба и изобщо цялата работа трябваше да я свършим ние двамата. А преди даже да сме започнали подобни опити, трябваше да намерим начин да се отървем от трифидите, които вече бяха там, и да държим настрана всички нови, които биха се появили. Изобщо трябваше да зарежем тая работа, в края на краищата това не беше мой баща…
Колкото повече обмислях новосъздалото се положение, толкова по-малко ми харесваше. Нямах представа колко трифиди би могло да има в Лондон. Във всеки парк имаше поне по няколко. Обикновено държаха част от тях с подрязани жила и те можеха да си ходят, където си искат, но често имаше и други, необезвредени, които бяха или завързани, или оградени със сигурни метални мрежи. Спомняйки си за тези, които бяхме видели да пресичат „Риджънт парк“, помъчих се да се сетя по колко трифида имаха навика да държат в кошарите около зоологическата градина и да отгатна колко бяха успели да се измъкнат. Освен това имаше доста и по частните градини: би трябвало да се предполага, че те са обезвредени, но човек никога не може да предвиди докъде може да стигне глупавото безразсъдство. После имаше няколко разсадника, няколко експериментални бази…