Докато седях и размишлявах, нещо започна да ми се върти из съзнанието, някакви асоциации, които в началото не можех да свържа. Известно време се мъчех да открия връзката, докато изведнъж ми просветна. Почти можах да чуя гласа на Уолтър:
— Казвам ти, един трифид има много по-големи шансове да оцелее, отколкото един сляп човек.
Разбира се, той говореше за човек, ослепен от трифидно жило. И въпреки всичко, това ме потресе. Нещо повече — уплаши ме.
Започнах да си спомням. Не, беше го казал след най-общи размишления — и въпреки всичко в този момент изглеждаше някак свръхестествено.
— Отнеми ни зрението — казваше той — и ние вече с нищо няма да ги превъзхождаме.
Разбира се, съвпадения винаги е имало, но човек ги забелязва само понякога…
Хрущенето на чакъла, насипан по алеята, ме върна към действителността. Един трифид клатушкайки се се приближаваше към нас. Бързо се наведох и вдигнах стъклото.
— Тръгвайте! Тръгвайте! — извика Джозела истерично.
— Тук сме в безопасност. Искам да видя какво прави.
В този момент разбрах, че един от проблемите ми е разрешен. Понеже самият аз бях свикнал с трифидите, бях забравил как повечето хора гледаха на тези с неподрязани жила. Отведнъж разбрах, че за връщане тук изобщо няма да става и въпрос. Относно необезвредените трифиди Джозела споделяше общия принцип: колкото се може по-далеч от тях.
Този спря до градинската врата. Можех да се закълна, че се ослушва. Стояхме съвършено тихо и неподвижно. Джозела го наблюдаваше с ужас. Очаквах, че ще шибне колата, но той не направи нищо. Вероятно като заглъхнаха гласовете ни, е решил, че сме извън обсега му.
Малките голи пръчици рязко загракаха по стеблото. Той се заклати, тромаво зави вдясно и изчезна в съседната алея.
Джозела въздъхна с облекчение.
— О, да се махаме оттук, преди да е дошъл пак — замоли се тя.
Включих двигателя, обърнах колата и отново потеглихме към Лондон.
Светлина в нощта
Джозела започна да възвръща самообладанието си. Очевидно тя твърдо беше решила да отвлече мислите си от това, което остана зад гърба ни, защото попита:
— Къде отиваме сега?
— Първо в Кларкънуел — отговорих аз. — След това трябва да се погрижим да си намерите дрехи. Ако желаете, за тях ще отидем на „Бонд стрийт“, но първо в Кларкънуел.
— Но защо в Кларкънуел? Господи!
И тя имаше пълно основание да възклицава. След завоя, който току-що бяхме направили, видяхме, че на около седемдесет ярда пред нас улицата е задръстена от хора. Те се приближаваха, като се опитваха да тичат, но непрестанно се препъваха въпреки протегнатите им напред ръце. Разнасяха се стенания и плач. Още в мига, в който ги забелязахме, една жена от предните редици се спъна и падна, други се запрепъваха отгоре й и тя изчезна под купчина от ритащи и борещи се хора. Зад тълпата зърнахме и причината за тази суматоха. Над обезумелите от паника хора се полюляваха три тъмнозелени стебла. Дадох газ и свих в първата пресечка.
Джозела ме погледна ужасено.
— Вие… вие видяхте ли какво беше това? Те ги подкарваха.
— Да. Точно затова отиваме в Кларкънуел. Там има едно място, където се произвеждат най-хубавите в света маски и пушки за трифиди.
Върнахме се обратно и отново хванахме предначертаната посока. Но надеждите ми, че ще намерим чист път, се оказаха напразни. Близо до гара Кингс Крос на улиците имаше много хора. И макар че непрекъснато натисках клаксона, придвижването ни ставаше все по трудно. Пред самата гара то стана невъзможно. Защо точно на това място се беше събрала такава тълпа, не можех да си обясня. Като че ли всички хора от околните квартали се бяха съсредоточили тук. Не можехме да минем през хората, а един поглед назад ме убеди, че връщането е не по-малко безнадеждно. Пролуката, през която бяхме минали, вече не съществуваше.
— Излизайте бързо! — извиках аз. — Струва ми се, че искат да ни хванат.
— Но… — започна Джозела.
— Бързо! — рязко казах аз.
Натиснах клаксона за последен път и се измъкнах след нея, като оставих двигателя да работи. Оказа се, че сме се изплъзнали в последния момент. Някакъв мъж набара дръжката на задната врата, отвори я и заопипва вътре. Изтикаха ни други, които настъпваха към колата. След малко се разнесоха гневни викове. Някой беше отворил предната врата и открил, че и там седалките са празни. Ние обаче вече бяхме част от тълпата. Някой сграбчи човека, който беше отворил задната врата, като си мислеше, че той току-що се измъква от колата. Настана страхотна бъркотия. Стиснах здраво Джозела за ръката и колкото се може по-незабелязано започнахме да се провираме през тълпата.