— Тази скромна барачка ще ни свърши ли работа, или да продължим нататък?
— О, мисля, че и тук ще преживеем — каза тя и ние заедно нагазихме върху млечнобелия килим и се отправихме към дълбините на апартамента.
Направих го съвсем несъзнателно, но едва ли бих могъл да измисля нещо друго, което така сполучливо да откъсне мисълта й от събитията през деня. Нашият обход беше озвучаван от непрестанни възклицания, в които се примесваха едновременно възхищение, завист, възторг, презрение, а трябва да призная, и злорадство.
Джозела се спря пред прага на стая, пълна с атрибути на най-агресивна женственост.
— Аз ще спя тук — заяви тя.
— Господи! — възкликнах аз. — Е, всеки си има вкус.
— Не злобейте. Може би това ще е единственият ми шанс да си поживея като декадент. А освен това, нима не знаете, че във всяко момиче има скрита по една, макар и най-посредствена кинозвезда? Така че оставете ме да си поживея за последно.
— Ще си поживеете — казах. — Но се надявам, че ще се намери и нещо по-скромничко. Да ме пази бог, ако трябва да спя в легло с огледало над него.
— Огледало има и над ваната — обяви Джозела, надничайки в съседното помещение.
— Не знам дали това е израз на разцвета или на падението на декаденса, но така или иначе, няма да можете да го използвате. Няма топла вода.
— О, бях забравила. Жалко! — възкликна разочаровано тя.
Завършихме обиколката из апартамента, останалата част от който не беше толкова сензационна. След това Джозела излезе да разрешава проблема с дрехите. Аз проучих с какви ресурси разполагаме и какво липсва, след което се отправих в самостоятелна експедиция.
Тъкмо излязох на стълбището и малко по-нататък в коридора се отвори друга врата. Замръзнах на място. Оттам излезе млад мъж, който водеше за ръка русо момиче. Когато и тя прекрачи прага, той пусна ръката й.
— Почакай за секунда, скъпа.
Направи две-три крачки. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. Протегнатите му ръце намериха прозореца на края на коридора. Пръстите му ловко напипаха дръжката и той го отвори. Отвън се виждаше стълбата, която трябваше да се използува в случай на пожар.
— Какво правиш Джими? — попита момичето.
— Просто проверявах пътя — бързо се върна при нея той и отново улови ръката й. — Хайде, скъпа.
Момичето не тръгваше.
— Джими, не искам да напускаме това място. Поне в собствения си апартамент знаем къде сме. Как ще се храним? Как ще живеем?
— В къщи, скъпа, съвсем няма с какво да се храним и следователно няма и да живеем дълго. Хайде, ела, любима, не се страхувай.
— Но аз се страхувам, Джими. Страхувам се.
— Всичко ще бъде наред, мила. Ела.
— Но, Джими, това е обратната посока…
— Объркала си се, скъпа. Това е пътят.
— Джими, много ме е страх. Да се върнем в къщи.
— Вече е твърде късно, скъпа.
Той спря до прозореца. С едната си ръка много внимателно провери точното си местоположение. После обви с ръце тялото на момичето.
— Може би беше прекалено хубаво, за да продължи — каза нежно той. — Обичам те, любов моя. Много, много те обичам.
Тя му поднесе устните си за целувка. Повдигайки я, той се обърна и прекрачи през прозореца…
Кожата ти трябва да надебелее, внушавах си аз. Трябва. Това е единственият изход. Другият е да бъдеш постоянно пиян. Подобни неща сигурно стават всеки миг. И ще продължават да стават. Това не зависи от теб. Да предположим, че им беше дал храна да продължиш живота им още няколко дена. А после?… Трябва да се научиш да го понасяш и да живееш с него. В противен случай единственото спасение е алкохолната забрава. Ако не се бориш за собствения си живот независимо от всичко, няма спасение… Ще оцелеят само тези, чийто разум надделее над чувствата…