Набавянето на необходимите неща ми отне значително повече време, отколкото бях очаквал. Бяха изминали около два часа, преди да успея да се прибера. Докато отварях вратата, един-два пакета паднаха на земята. Стреснатият глас на Джозела се разнесе от онази прекалено женска стая.
— Аз съм — успокоих я, мъкнейки товара си по коридора.
Стоварих нещата в кухнята и се върнах да събера изпуснатите. Пред вратата й спрях.
— Не можете да влезете — каза тя.
— Това не бяха точно намеренията ми — отговорих обидено. — Интересува ме можете ли да готвите.
— Мога да варя яйца — чу се приглушеният й глас.
— Точно от това се страхувах. Тепърва ще трябва да се учим на страшно много неща.
Върнах се в кухнята. Поставих примуса, който бях донесъл, върху ненужната вече електрическа печка и се захванах за работа.
Когато привърших сервирането на малката масичка в хола, резултатът ми се стори много добър. За да придам завършен вид на обстановката, донесох няколко свещи и свещници и ги приготвих за запалване. От Джозела все още нямаше никакви материални следи, въпреки че до преди малко се чуваше шум от течаща вода. Повиках я.
— Идвам веднага — отговори тя.
Приближих се до прозореца и се загледах навън. Съвсем съзнателно започнах да се сбогувам с града. Слънцето залязваше. Кули, игли на катедрали и каменни фасади белееха или розовееха на фона на гаснещото небе. Тук-там бяха избухнали нови пожари. Пушекът се издигаше на големи черни кълба, понякога завършващи с огнени езици. Нищо чудно, мислех си аз, никога вече да не видя тези толкова познати и близки сгради. Може би ще дойде време, когато ще бъде възможно да се върна обратно — но това няма да е същото място. Пожарите и дъждовете ще са казали думата си — отдалеч ще си личи, че градът е изоставен и мъртъв. Но сега, от разстояние той все още създаваше впечатление, че в него цари живот.
Веднъж баща ми разказваше как преди войната с Хитлер той обикалял из Лондон с очи по-широко отворени от всякога и откривал в сградите красота, която никога преди не бил забелязвал — и се сбогувал с нея. Сега и аз изживявах подобно чувство. Но това беше нещо по-лошо. Във войната оцеляха много повече хора, отколкото всеки смееше да се надява, а с този враг човек не можеше да се бори. Той не разчиташе на безсмисленото разрушение и преднамереното горене — сега врагът беше дългият, бавен и неизбежен процес на разрухата и разложението.
Но тогава, докато стоях до прозореца, сърцето все още отказваше да приеме доводите на разума. Струваше ми се, че всичко това е прекалено голямо, прекалено неестествено, за да се случи в действителност. И все пак знаех, че подобно нещо не се случва за първи път. Останките на други велики градове лежат погребани из пустините или скрити в джунглите на Азия. Някои са загинали толкова отдавна, че са отнесли със себе си и имената си. Но на техните жители този край се е струвал точно толкова невъзможен и невероятен, колкото на мен ми изглеждаше гибелта на огромния модерен град…
Може би, мислех си аз, най-трайната и успокоителна халюцинация на човешкия род е, че „това не може да се случи тук“, че краткото му временце и малкото му местенце на този свят са обезпечени срещу катаклизми. А сега всичко това ставаше тук. И ако не станеше някакво чудо, то в момента аз наблюдавах началото на гибелта на Лондон — както най-вероятно други хора като мен наблюдаваха началото на гибелта на Ню Йорк, Париж, Сан Франциско, Буенос Айрес, Бомбай и всички останали градове, на които е било писано да споделят съдбата на онези другите, в джунглите.
Все още гледах навън, когато чух стъпки зад гърба си. Обърнах се и видях, че Джозела беше влязла в стаята. Беше облякла красива дълга рокля от най-бледосин жоржет и пелеринка от бяла кожа. Върху медальона на врата й проблясваха няколко синьобели диаманта, а камъните, които искряха върху клипсовете й, бяха по-малки, но със същия прекрасен цвят. А гледайки лицето и прическата й, имах чувството, че току-що е излязла от козметичен салон. Докато прекосяваше стаята, зърнах фината мрежа на чорапите й и отблясъците върху сребърните й пантофки. В резултат на изумения ми поглед леката усмивка постепенно изчезна от устните й.
— Не ме ли харесвате? — попита тя с детско разочарование в гласа.
— Прекрасно е… толкова сте красива. Аз… аз просто не очаквах такова нещо…
Чувствувах, че трябва да кажа още нещо, защото знаех, че този жест не беше предназначен за мен.
— Сбогувате ли се?
Очите й промениха израза си.
— Значи вие разбрахте. Надявах се, че ще разберете.
— Мисля, че разбирам. Чудесно е, че го направихте. Ще остане един прекрасен спомен.