След около половин час напуснахме апартамента. Както и очаквах, намерихме пикапа непокътнат. Паркиран по средата на улицата, той не беше привлякъл ничие внимание. Без да губим повече време, оставихме куфарите, които Джозела беше намерила, отзад при противотрифидните съоръжения и потеглихме.
По улиците имаше много малко хора. Вероятно умората и хладният въздух им бяха подсказали, че нощта е паднала, и те все още не се бяха измъкнали от нощните си убежища. А тези, които бяха останали, вече не се придържаха до фасадите на къщите, а до водосточните канали и повечето носеха тояжки или някакви дървета, с които, почуквайки по бордюра, осигуряваха пътя си. Това значително улесняваше придвижването им, за разлика от фасадите, където всеки вход или издатина беше препятствие, а почукването намаляваше броя на сблъскванията.
Ние с лекота следвахме пътя си и не след дълго завихме в „Стоър стрийт“, в дъното на която се издигаше университетската кула.
— Внимавай — каза Джозела, когато тръгнахме по празната улица. — Струва ми се, че нещо става около вратите.
Беше права. Когато наближихме, забелязахме, че в края на улицата се е събрала немалка тълпа. От предния ден изпитвахме отвращение към тълпите, затова завих в дясно по „Гауър стрийт“, изминах петдесетина метра и спрях.
— Какво, мислиш, става там? Да се опитаме ли да разберем, или да изчезваме? — запитах.
— Ще ми се да разберем — бързо отговори Джозела.
— Чудесно. И на мен — съгласих се аз.
— Познавам мястото — добави тя. — Зад тези къщи има градинка. Ако успеем да стигнем до нея, ще можем да разберем какво става, без да ни забележат.
Слязохме от колата и с надежда занадничахме по приземните етажи на близките сгради. В третата открихме отворена врата. Един коридор пресичаше къщата и излизаше право в градинката. Тя беше обща за около дузина къщи и с доста странно разположение. По-голямата й част беше на нивото на сутерените и следователно — под нивото на околните улици. Но в далечния си край, този, който беше най-близо до сградата на Университета, тя се издигаше в нещо като тераса, която се отделяше от улицата с висока желязна врата и ниска ограда. От другата страна се чуваше шумът на тълпата, който представляваше някакво сложно бръмчене. Пресякохме тревната площ, изкачихме се по стръмна, посипана с едър пясък пътека и си намерихме място зад параван от храсти, откъдето можехме да наблюдаваме.
Тълпата на улицата край вратите на Университета трябва да наброяваше няколкостотин мъже и жени. Тя беше значително по-голяма, отколкото си я представяхме, съдейки по шума. Тогава за пръв път осъзнах колко по-тиха и неподвижна е една тълпа от слепци в сравнение със същия брой виждащи. Това, разбира се, е съвсем естествено, защото те разчитат почти изцяло на слуха си, за да разберат какво става, така че мълчанието на всеки един е в полза на всички останали, но до този миг никога не се бях сещал за това.
Каквито и събития да се развиваха, те ставаха точно пред нас. Успяхме да си намерим по-висока могилка, откъдето можехме да виждаме вратите над главите на хората. Някакъв мъж с шапка разпалено говореше нещо през коловете на градинската ограда. Доколкото разбирах, нямаше голям успех, защото мъжът от вътрешната страна участвуваше в разговора предимно с отрицателни поклащания на главата.
— Какво става? — шепнешком попита Джозела.
Помогнах й да се качи при мен. Говорещият се обърна така, че успяхме да видим профила му. Според мен беше около тридесетгодишен, с прав, тесен нос и доста кокалесто лице. Косата му, тази, която се виждаше, беше тъмна, но по-забележителна от вида му беше силата, която се излъчваше от държанието му.
Тъй като от спора нямаше никакъв резултат, гласът му се усили и стана по-отчетлив, но без видим ефект върху другия. Нямаше съмнение, че мъжът от вътрешната страна на оградата виждаше, защото през цялото време внимателно наблюдаваше наоколо през очила с рогови рамки. На няколко ярда зад него стояха на групичка още трима мъже, в чиито способности да виждат също нямах никакво съмнение. Те също много внимателно наблюдаваха тълпата и нейния водач. Човекът отвън се разгорещи още повече. Той повиши глас, като че ли вече говореше не само на тези зад оградата, но и на тълпата.
— Вижте какво — викаше той ядосано, — дявол ви взел, та тези хора имат точно толкова право на живот, колкото и вие, нали? Те не са виновни за това, че са слепи, нали? Никой не е виновен. Но вие ще бъдете виновни, ако умрат от глад, и много добре го знаете.
Езикът му беше едновременно груб и образован, така че ми беше трудно да определя общественото му положение — и двата стила му бяха някак си чужди.