Джозела бавно кимна.
— При тази формулировка излиза, че нямаме голям избор, нали? А даже и да можехме да спасим някои, кои ще изберем? И кои сме ние, за да избираме? А и колко време би могло да продължава това?
— Въпросът е много труден. Нямам представа колко инвалида ще сме в състояние да поддържаме, когато хранителните припаси, които са ни под ръка, се изчерпят, но смятам, че няма да са много.
— Ти вече си направил своя избор — каза Джозела, гледайки ме в очите. В гласа й може би имаше, а може би нямаше нотка на обвинение.
— Скъпа — казах аз. — На мен това съвсем не ми харесва повече, отколкото на теб. Аз просто откровено ти изложих възможностите. Да помогнем на тези, които са оцелели от нещастието, да построят отново някакъв живот — или да направим морален жест, който при това положение едва ли ще се окаже повече от жест? Тези хора отсреща вероятно възнамеряват да запазят живота си.
Тя зарови ръце в земята и остави пръстта да изтече между пръстите й.
— Сигурно си прав. Но си прав също и като казваш, че не ми харесва.
— Нашите харесвания и нехаресвания в случая нямат никаква стойност на фактори, които решават нещата — напомних й аз.
— Може би, но не мога да не чувствувам, че във всяко нещо, което започва със стрелба, има нещо нередно.
— Той стреляше така, че да не улучи. А освен това много е вероятно стрелбата да е предотвратила сбиването — отбелязах.
Тълпата вече напълно се беше разпръснала. Прекрачих през оградата и помогнах на Джозела да слезе на другата страна. Един човек отвори вратата и ни пусна да влезем.
— Колко сте? — запита той.
— Само двамата. Снощи видяхме сигнала ви — отговорих аз.
— Добре, елате да намерим Полковника — каза той и ни поведе през двора.
Така нареченият „Полковник“ се беше настанил в малка стаичка недалеч от входната врата, очевидно бивша портиерна. Беше бузест мъж, току-що навършил петдесетте, със сива и гъста, но добре подстригана коса. Мустаците му идеално се съчетаваха с прическата и човек придобиваше впечатлението, че нито един косъм не би се осмелил да наруши строгия им порядък. Лицето му беше толкова розово, здраво и свежо, че би могло да принадлежи на някой младеж; в същност умът му, както установих по-късно, никога не беше излизал от тази възраст. Седеше на маса, върху която с математическа изрядност бяха подредени купчинки хартия, а точно пред него имаше едно неопетнено парче розова попивателна.
Когато влязохме, той ни огледа поред изпитателно и твърдо, като задържаше погледа си малко по-дълго от необходимото. Маниерът ми беше познат. Чрез него този, който го използва, ти внушава, че е опитен познавач на човешкия характер и бързо ти е взел мярката, а ти съответно трябва да почувствуваш, че срещу теб седи сериозен човек, на когото може да се разчита, че са те видели като на длан и нито една от слабостите ги не е останала скрита. Най-подходящата тактика в подобни случаи е да отвърнеш със същия поглед и да бъдеш преценен като „наше момче“. Това и направих. Полковникът взе писалката.
— Имената, ако обичате.
Казахме ги.
— Адресите?
— Страхувам се, че в така стеклите се обстоятелства няма да ви бъдат особено полезни. Но ако действително смятате, че е необходимо… — казахме и тях.
Той измърмори нещо за система, организация и роднини и ги записа, а след тях възраст, професия и всичко останало. После отново втренчи в нас пронизващия си поглед, написа по една забележка върху всеки лист и ги прибра в папка.
— Трябват свестни хора. Отвратително положение. А тук има много работа. Много. Мистър Бийдли ще ви обясни всичко.
Когато излязохме навън, Джозела се изкиска.
— Забрави да ни поиска препоръка в три екземпляра, но доколкото разбрах, пипнахме службичката.
Когато открихме Майкъл Бийдли, оказа се, че той е пълна противоположност на Полковника. Слаб, висок, с широки леко приведени рамене, създаващ впечатление на бивш атлет, отдал се на книгите. Когато беше спокоен, лицето му излъчваше някаква лека тъга, или поне такъв вид му придаваха големите тъмни очи. Но човек много рядко можеше да го види спокоен. Тук-там прошарената му коса малко допринасяше за определяне на възрастта му, която можеше да бъде всичко в границите на тридесет и пет и петдесет. Очевидната му умора тогава още повече затрудняваше правилното решение. Видът му говореше, че е бил на крак цяла нощ, но независимо от това той весело ни поздрави и посочи с ръка към млада жена, която още веднъж записа имената ни.