— Каква беше ярка тази-и-и, цялата стая стана зелена. Колко жалко, че не можахте да я видите.
— Да, да — съгласих се аз. — А сега, миличка, бъдете добра и ме оставете сам.
Опитах се да слушам радиото, но оттам се чуваха същите „иха-а-а“ и „уха-а-а“, смекчавани от по-благовъзпитани гласове, които бръщолевеха за този „фантастичен спектакъл“ и „уникално явление“, докато започнах да чувствувам, че е устроен някакъв бал за целия свят, на който не съм поканен само аз.
Нямах никаква възможност да си избирам развлеченията, защото радиото в болницата предаваше само на една програма — ако искаш, слушай, ако не искаш — недей. След известно време усетих, че зрелището е започнало да избледнява. Говорителят посъветва всеки, който все още не го е видял, да побърза, защото в противен случай щял да съжалява цял живот, че го е пропуснал. Очевидно основната им идея беше да ме убедят, че съм пропуснал единствения шанс в живота си. На края цялата тази история ми дойде до гуша и изключих радиото. Последното нещо, което чух, беше, че парадът е към края си и че вероятно след около няколко часа ще излезем извън обсега на падащите метеори.
За мен не можеше да има никакво съмнение, че всичко това се беше случило предната вечер — ако щете и само защото в противен случай щях да бъда много по-гладен, отколкото бях в момента. Добре, но тогава какво означаваше всичко това? Възможно ли беше цялата болница, целият град да са прекарали такава нощ, че още да не могат да се съвземат?
Някъде на този етап разсъжденията ми бяха прекъснати от ударите на часовници, далечни и близки, които започваха да съобщават, че часът е девет.
За трети път занатисках звънеца като луд. И докато лежах и чаках, чух зад вратата някакви шумове, сред които като че различих скимтене, хлъзгания и тътрене на крака, заглушавани от време на време от силни викове.
Но в моята стая все още никой не идваше.
Вече не можех да издържам. Отвратителните детински фантазии отново ме завладяха. Улових се, че чакам невидимата врата да се отвори и нещо страховито да се прокрадне вътре — в същност не бях съвсем сигурен, че някой или нещо не беше вече в стаята и предпазливо не дебне наоколо…
Не че съм податлив на такива неща, сериозно… Виновни бяха тези проклети превръзки на очите ми и ужасните гласове, които се разнесоха по коридора в отговор на моето повикване. Но истината е, че мухата ми беше влязла в главата и един път влязла, не искаше да излезе. А аз вече бях минал стадия, когато можеш да я прогониш, като си подсвиркваш или си пееш на глас.
На края се стигна дотам, че трябваше да си поставя въпроса съвсем откровено: от кое се страхувам повече — да си увредя зрението, като си сваля превръзките, или да стоя в тъмното и все повече да изпадам в плен на страховете си?
Ако това се беше случило един-два дни по-рано, не знам какво бих направил — най-вероятно същото на края. Но този ден можех поне да си кажа:
— Добре де, дявол да го вземе, не е възможно да се случи нещо много лошо, ако действувам разумно. В края на краищата днес трябва да ми свалят превръзките. Ще рискувам.
За моя чест обаче трябва да отбележа, че не бях толкова обезумял, че да ги разкъсам безразсъдно. Запазих здрав разум и самообладание дотолкова, че станах от леглото и спуснах завесата, преди да се захвана с безопасните игли.
Свалил превръзките и разбрал, че мога да виждам в полумрака, усетих такова чувство на облекчение, каквото не познавах дотогава. Но независимо от това първото нещо, което направих, след като се убедих, че наистина няма никакви зли хора или същества, спотаени под леглото или на друго място, беше да подпра дръжката на вратата с облегалката на един стол. Сега вече започнах да възвръщам смелостта си. Наложих си в продължение на цял час постепенно да привиквам с дневната светлина. На края знаех, че благодарение на своевременно оказаната ми бърза помощ, последвана от добро лечение, очите ми бяха напълно здрави.
Но все още никой не идваше.
Върху долната преградка на нощната масичка открих чифт тъмни очила, предвидливо оставени там за времето, когато щяха да ми потрябват. Сложих ги предпазливо и се приближих до прозореца. Долната му част беше направена така, че да не се отваря, и затова зрителното поле беше доста ограничено. Надничайки надолу и настрани, успях да зърна един-двама души, които изглеждаха странно и безцелно блуждаеха нагоре по улицата. Но това, което внезапно и най-силно ме порази, беше остротата, ясните очертания на всичко наоколо — зад отсрещните къщи се виждаха даже и покривите на най-отдалечените постройки. И тогава забелязах, че не пушеше нито един комин, голям или малък…