Първият камион, на който хвърлихме око, се оказа неизползваем, защото беше пълен с прекалено тежки дървени каси, които не можахме да свалим. Следващата ни находка беше по-щастлива. Почти нов петтонник и при това празен. Прехвърлихме се на него и изоставихме пикапа на произвола на съдбата.
На първия адрес от моя списък кепенците на склада бяха спуснати, но с помощта на един лост от съседния магазин сравнително лесно ги вдигнахме. Вътре открихме истинска находка. Три камиона, единият от които догоре натоварен с каси с консервирано месо.
— Ще можеш ли да караш това чудо? — попитах Джозела.
Тя го огледа.
— Какво пък, не виждам защо не. Принципът, предполагам, е същият. А уличното движение в момента не е проблем.
За този камион решихме да се върнем после, а с празната кола се отправихме към следващия склад, откъдето се натоварихме с одеяла, дюшеци и юргани, а от следващия се сдобихме с една доста шумна сбирщина от тенджери, тигани, гърнета и чайници. Когато камионът беше пълен догоре, решихме, че сме свършили добра работа за сутринта, и то работа, която се оказа значително по-тежка, отколкото предполагахме. В едно непипнато барче задоволихме и възбудилия се от трудовата дейност апетит.
Атмосферата, която цареше из деловите и търговски квартали, беше мрачна, но мрачна все още в стила на един обикновен неделен ден или национален празник, а не на бедствие. Тук хора почти не можеха да се видят. Ако катастрофата беше станала през деня, а не през нощта, когато всички вече се бяха прибрали от работа, гледката щеше да бъде далеч по-ужасна.
След като се нахранихме, изкарахме вече натоварения камион от хранителния склад и бавно и безаварийно закарахме колите до Университета. Паркирахме ги в двора и отново излязохме. Около шест и половина, с чувство на добре изпълнен дълг, докарахме още два добре натоварени камиона.
Майкъл Бийдли излезе от сградата да разгледа приноса ни. Одобри всичко с изключение на половин дузина сандъци, които бях донесъл с втория си курс.
— Какво има в тях? — попита той.
— Противотрифидни пушки и стрели.
Той ме погледна замислено.
— А, да, вие пристигнахте с доста противотрифидни съоръжения.
— Струва ми се, че има голяма вероятност да ни потрябват.
Майкъл се замисли. Усетих го, че вече ме е обявил за леко чалнат по въпроса за трифидите. Положително го отдаваше на професионално одефектяване, подсилено от фобия, получена в резултат на скорошното ми ужилване, и вече се чудеше дали това не включва в себе си и други, може би по-безобидни мании.
— Вижте какво — предложих му аз, — само ние двамата сме докарали четири пълни камиона. Единственото, което искам, е малко място в един от тях за тези сандъци. Ако смятате, че няма да бъде възможно, ще отида да си потърся ремарке или друг камион.
— Не, оставете ги там, където са. Те не заемат кой знае колко място — реши той.
Влязохме в сградата и пихме по един чай в импровизираното кафене, което приятна жена на средна възраст с вещина беше стъкмила.
— Той си мисли — казах на Джозела, — че съм откачил на тема трифиди.
— Боя се, че скоро ще узнае всичко. Странното е, че като че ли никой друг не ги е видял наоколо.
— Няма нищо странно, защото всички тези хора са се придържали близо до центъра. В края на краищата ние самите не видяхме нито един днес.
— Мислиш ли, че ще дойдат тук, из улиците?
— Не мога да ти кажа. Може би някои, които са се изгубили.
— Според теб как са се освободили? — попита тя.
— Ако опъват кола, на който са вързани, достатъчно дълго и достатъчно силно, в края на краищата той обикновено излиза. Бягствата, които понякога ставаха в нашите ферми, се дължаха на следната тактика: струпваха се всички върху някой участък от оградата, докато той се поддаде.
— А не можехте ли да направите по-здрави огради?
— Можехме, но не искахме те да бъдат постоянно фиксирани на едно място. Освен това подобни бягства не се случваха много често, а когато се случваха, растенията просто се прехвърляха от една нива в друга, затова само трябваше да ги върнем обратно и отново да вдигнем оградата. Смятам, че няма целенасочено да се отправят насам. От трифидна гледна точка, градът сигурно е нещо като пустиня, затова по-скоро мисля, че ще се отправят навън, в откритото поле. Ти някога стреляла ли си с противотрифидна пушка?
Джозела поклати глава.
— Ще ми се да се преоблека и после, ако искаш да опиташ, смятам малко да потренираме — предложих аз.
Върнах се след около час, вече значително по-подходящо облечен в скиорски костюм и тежки обувки — идея, заимствувана от Джозела, — за да открия, че и тя се е преоблякла в свежозелена рокля, която много й отиваше. Взехме две пушки и отидохме в близката градинка на „Ръсел скуеър“. Вече около половин час целехме върховите издънки на храстите, когато по тревата към нас се приближи млада жена, облечена в брик-червено сако и елегантен зелен панталон, и насочи към нас малък фотоапарат.