— Коя сте вие? Представителка на печата? — запита Джозела.
— Горе-долу — отговори младата жена. — Поне аз съм официалният летописец. Елспет Кери.
— Толкова скоро! — възкликнах аз. — Тук е пипала ръката на нашия прекланящ се пред реда Полковник.
— Съвсем прав сте — съгласи се тя. После се обърна и изгледа Джозела. — А вие сте мис Плейтън. Често съм се чудела…
— Вижте какво — прекъсна я Джозела, — защо е необходимо моята репутация да е единственото непоклатимо нещо в този загиващ свят? Не можем ли да забравим за нея?
— Хм — каза мис Кери замислено. — Ъхъ. — И тя промени темата. — Каква е тази история с трифидите?
Казахме й.
— Те смятат — добави Джозела, — че Бил е или уплашен, или чалнат на тази тема.
Мис Кери ме погледна в очите. Лицето й беше по-скоро интересно, отколкото хубаво, със загар, получен от слънце, значително по-силно от нашето. Тъмнокафявите й очи гледаха прямо и всичко забелязваха.
— Това вярно ли е? — попита ме тя.
— Вижте, смятам, че когато са на свобода, те могат да създадат достатъчно неприятности, за да се гледа на тях сериозно.
Тя кимна.
— Била съм на места, където са на свобода. Съвсем прав сте. Ужасно е. Но в Англия — трудно ми е да си представя подобно нещо тук.
— Тук вече не ще има много неща, които да ги спират — забелязах аз.
Отговорът й, ако изобщо се е канела да отговаря, беше изпреварен от шума на двигател някъде над главите ни. Погледнахме нагоре и скоро видяхме въртолета, който се появи над покрива на Бритиш мюзиъм.
— Това е Айвън, — каза мис Кери. — Той се надяваше, че ще успее да намери някой въртолет. Трябва да го снимам как каца. Ще се видим по-късно. — И тя бързо се отдалечи.
Джозела легна на тревата, сложи ръце под главата си и се загледа в небесната синева. Когато моторите на въртолета спряха, възцарилата се тишина беше много по-осезаема от преди.
— Не мога да повярвам — каза тя. — Опитвам се и все пак не мога истински да повярвам. Не е възможно всичко да изчезва… изчезва… изчезва… Не, това е някакъв сън. Утре в тази градинка отново ще е шумно. Червените автобуси ще реват долу по улицата, тълпите ще препускат по тротоарите, светофарите ще проблясват… Светът не може да свърши просто така — не може — просто е невъзможно…
Аз изпитвах същото чувство. Къщите, дърветата, абсурдно грандиозният хотел от другата страна на площада бяха прекалено истински, само трябваше да ги докоснеш, за да оживеят…
— И все пак — казах — струва ми се, че ако динозаврите изобщо са могли да мислят, то те са си мислели същото. Разбираш ли, такива неща просто се случват от време на време.
— Но защо на нас? Това е също както когато четеш във вестниците за удивителните неща, които са се случили на други хора — но винаги на други. Та у нас няма нищо особено.
— Нали винаги съществува това „защо на мен“. Дали това ще бъде войникът, останал невредим, когато всичките му другари са избити, или чиновникът, който „хлътва“ за финансови далавери? Бих казал, просто обикновена сляпа случайност.
— Случайност ли е, че се случи, или че се случи именно сега?
— Сега. Трябвало е някога, по някакъв начин да се случи. Не е естествена мисълта, че едни същества винаги ще доминират над другите.
— Не разбирам защо не.
— „Защо“ е дяволски въпрос. Но неоспорим е фактът, че животът трябва да бъде динамичен, а не статичен. Промяна трябва да настъпи, независимо по какъв начин. Забележи, мисля, че този път не сме напълно унищожени, но опитът беше дяволски успешен.
— Значи ти не смяташ, че това наистина е краят — на хората, имам пред вид.
— Би могло и да бъде. Но не, мисля, че не е — не този път.
А можеше да бъде и краят. В това не се съмнявах. Но сигурно имаше и други групички като нас. Пред очите ми изникна картината на един пуст свят с тук-там разпръснати общини, опитвайки се с борба да си възвърнат контрола върху него. Трябваше да вярвам, че поне някои от тях ще успеят.
— Не — повторих аз, — това не трябва да бъде краят. Все още сме твърде приспособими и в сравнение с нашите прадеди, започваме от несравнимо по-високо ниво. Докато на този свят има хора, живи и здрави, ние имаме шанс — страхотен шанс.