Джозела не отговори. Тя лежеше и гледаше със занесен поглед в небето. Струваше ми се, че може би се досещах за част от мислите й, но си мълчах. Тя също помълча известно време, а после каза:
— Знаеш ли, едно от най-шокиращите неща във всичко това е откритието колко лесно загубихме един свят, който ни изглеждаше толкова сигурен и непоклатим.
Тя беше съвсем права. Точно тази простота беше някак си в ядрото на шока. Поради това, че толкова сме свикнали с всичко, ние забравяме за силите, които крепят равновесието, и смятаме, че сигурността е нещо естествено. А тя не е. Никога преди не ми беше хрумвало, че надмощието на човека не се дължи преди всичко на мозъка му, както болшинството от книгите са ни научили да мислим. То се дължи на способността на мозъка да използва информацията, която достига до него посредством тясна ивица видими светлинни лъчи. Цивилизацията, всичко, което е постигнал или би могъл да постигне, зависи от способността му да долавя този регистър от вибрации от червеното до виолетовото. Без това той е загубен. За миг видях на каква крехка основа се крепи силата му, чудесата, които е сътворил с такъв нежен инструмент…
Джозела следваше хода на собствените си мисли.
— Ще бъде доста странен свят — поне това, което е останало от него. И струва ми се, че няма много да ни хареса — замислено каза тя.
Позицията й ми се стори непонятна — все едно да протестираш, защото не ти харесва идеята, че ще умреш или ще се родиш. Аз лично предпочитах първо да разбера какво изобщо ще бъде, а после да направя всичко, което е по силите ми, за промяна на нещата, които не ми харесват. Но си замълчах.
От време на време чувахме шума на камионите, които се насочваха към другия край на сградата. Очевидно повечето от снабдителните групи вече се бяха прибрали. Погледнах часовника си и взех пушките, които лежаха до мен на тревата.
— Ако искаме да получим някаква вечеря, преди да чуем мнението на другите по този въпрос, време е да тръгваме — казах аз.
Конференция
Според мен всички очакваха събранието да бъде нещо като кратък разговор. Просто уточняване на часове, инструкции за посоката, план за деня — подобни неща. Честно казано, изобщо не предполагах, че то ще ни даде толкова материал за размисъл.
Провеждаше се в малка аудитория, осветена за случай с помощта на батерии и автомобилни фарове. Когато влязохме, около половин дузина мъже и две жени, които, както изглежда, се бяха обявили за комитет, се съвещаваха зад катедрата. С удивление установихме, че в залата вече седяха около стотина души. Младите жени преобладаваха. Броят им в отношение с другите беше около четири към едно. Докато Джозела не ми обърна внимание, не бях забелязал колко малко от тях можеха да виждат.
Високата фигура на Майкъл Бийдли се открояваше сред съвещаващата се група. Близо до него разпознах и Полковника. Останалите ми бяха непознати с изключение на Елспет Кери, която беше заменила фотоапарата си с бележник, най-вероятно в полза на бъдещите поколения. Вниманието на всички беше насочено към възрастен мъж с грозновато, но благо лице, който носеше очила със златни рамки, а хубавата му бяла коса беше с артистична дължина. Всички като че ли бяха малко разтревожени за него.
Другата жена в групата беше почти момиче — някъде около двадесет и две — двадесет и три годишна. Тя не изглеждаше никак щастлива, че се намира на това място, и от време на време нервно хвърляше към залата притеснени погледи.
Влезе Сандра Телмонт с голям лист в ръката. Тя го изучава известно време, после бързо разпръсна членовете на комитета и ги настани по столовете. С махване на ръката посочи катедрата на Майкъл и събранието започна.
Той стоеше леко приведен и докато чакаше да се въдвори тишина, наблюдаваше аудиторията с печалните си очи.
— Много от нас — започна Майкъл — сигурно все още са зашеметени от тази ужасна катастрофа. Със светкавична бързина изчезна светът, който така добре познавахме. Някои може би си мислят, че това е краят на всичко. Не, не е краят. Но веднага ще кажа на всички ви, че може да бъде краят — ако го допуснем.
Колкото и да са поразителни размерите на бедствието — път за спасение все още има. Може би точно сега трябва да си припомним, че ние не сме единствените свидетели на такава огромна катастрофа. Независимо че до нас са достигнали само митове, няма съмнение, че някога много отдавна в историята на човечеството е имало Велик потоп. Тези, които са оживели, трябва да са били свидетели на не по-малка катастрофа, а в някои отношения дори по-ужасна. Но те не са си разрешили да изпаднат в отчаяние: трябвало е да започнат отново — както отново можем да започнем и ние.