Ако решим, че трагедията е непреодолима, и изпаднем в самосъжаление, нищо няма да успеем да построим. Затова най-добре е да изхвърлим тези чувства веднага: защото сега ние трябва да се превърнем именно в строители.
И още нещо. За да намаля градуса на всякакви романтични емоции, бих желал да ви припомня, че това, даже в този момент, не е най-страшното, което можеше да ни се случи. Моят живот, а вероятно и животът на много от вас премина в очакване на нещо много по-лошо. И аз все още вярвам, че ако това не се беше случило, онова, най-лошото, щеше да се случи.
От 6 август 1945 година шансовете на човечеството за оцеляване застрашително намаляваха. Между другото, само преди два дни те бяха по-малки, отколкото в този момент. Ако желаете да драматизирате, използвайте за материал годините, последвали 1945, когато пътеката на безопасността започна да се стеснява, докато стигна размерите на тънко въженце, по което трябваше да се движим със съзнателно затворени очи, за да не виждаме бездната под краката си.
Във всеки един момент през тези години фаталното подхлъзване можеше да стане. Просто чудо е, че не стана. А двойно по-голямо чудо е, че това крепене можеше да продължава още години.
Рано или късно обаче щяхме да се подхлъзнем. И тогава нямаше да има значение дали причината е била злонамереност, небрежност или проста случайност: равновесието щеше да се наруши и силите на унищожението да се развихрят.
Колко страшно е това — не знам. Колко страшно би могло да бъде — просто можеше да няма оцелели: можеше да няма планета…
А сега сравнете всичко това с нашето положение. Земята е непокътната, ненаранена и все още плодородна. Тя може да ни дава храна и суровини. Притежаваме хранилища със знания, които могат да ни научат да направим всичко, което го е имало и преди, въпреки че по-добре ще бъде да забравим за някои неща. А освен това имаме средства, здраве и сили, за да започнем да строим отново.
Речта му не беше дълга, но имаше ефект. Тя вероятно накара доста от слушателите да почувствуват, че може би, в крайна сметка, те действително се намират в началото на нещо, отколкото на края на всичко. И въпреки че той не предложи нищо по-конкретно освен обобщения, когато седна, вниманието в залата беше значително повишено.
Полковника, който го последва, говори практично и се придържаше към фактите. Припомни ни, че по здравословни съображения се налагало да се изнесем от застроените области колкото е възможно по-скоро, след като си набавим необходимите ни неща — което се очаквало да стане към 12:00 часа на следващия ден. Почти всичко от първа необходимост, както и някои допълнителни вещи, които биха ни осигурили едно разумно и удобно съществование, вече били набавени. Съобразявайки се със запасите, целта ни трябвало да бъде да си осигурим максимална независимост от външни източници, по възможност поне за една година. През този период сме щели да живеем практически като при обсада. Несъмнено, имало още много неща освен тези в списъците, които бихме желали да вземем, но те трябвало да почакат, докато здравните органи (тук момичето от комитета силно се изчерви) не решат, че е безопасно някои групи да напуснат изолацията и да ги донесат. Що се отнасяло до местоположението на това изолирано място, комитетът доста дълго обмислял въпроса и взимайки под внимание изискванията за компактност, независимост и уединение, стигнал до извода, че най-подходящ за нашите цели щял да бъде някой провинциален училищен пансион или, ако не успеем да намерим такъв, някоя голяма селска къща.
Дали комитетът все още не се беше спрял на конкретното място, или твърдо залегналото у военния убеждение, че тайната има някаква особена стойност, беше причината Полковника да пропусне да назове мястото или поне приблизителното му местоположение, но без съмнение този факт беше най-фаталната грешка, допусната тази вечер. Тогава обаче точно този начин на поведение още повече усили чувството за сигурност.
След като той седна, Майкъл се изправи отново. Той окуражи момичето с няколко думи, а после ни я представи. Една от най-големите ни тревоги, каза той, беше, че между нас няма нито един с медицинско образование, ето защо с огромно облекчение той приветствува мис Бер. Вярно е, че тя не притежава титли и впечатляващи дипломи, но в действителност е сестра с висока медицинска квалификация. Той лично смята, че наскоро придобитите знания може да се окажат по-полезни от титлите, получени преди много години.
Момичето, отново изчервявайки се, каза няколко думи, в смисъл че е твърдо решена да изпълнява задълженията си съвестно, и завърши някак неочаквано със съобщението, че преди да напуснем залата, всички ще бъдем имунизирани против най-различни работи.