Никой от нас не може да си възвърне условията, които загубихме. Това, което предлагаме, е живот, изпълнен с труд в най-добрите условия, които можем да създадем, и щастието, което ще дойде след победата в неравната борба с трудностите. В замяна искаме само сътрудничество и плодотворна дейност. Но никого не насилваме. Сами имате право на избор. Тези, на които не се нрави предложението ни, имат пълната свобода да отидат другаде и образуват своя община, на начала по техен вкус.
Но аз бих ви замолил да си помислите много внимателно притежавате ли, или не разрешително от бога да лишите всяка една жена от щастието да изпълни естествената си функция.
Последва несвързана дискусия, в която често се стигаше до подробности и хипотези, на които все още не можеше да се даде отговор. Но никой не направи опит да я прекъсне. Колкото повече я обсъждаха, толкова по-малко странна щеше да им се струва идеята.
Ние с Джозела се приближихме до масата, където сестра Бер беше разположила принадлежностите си. След като ни убодоха по няколко пъти, върнахме се отново да слушаме препирните.
— Колко от тях мислиш, че ще решат да дойдат с нас? — попитах аз.
— До сутринта почти всички — отговори Джозела.
Съмнявах се. Прекалено много се питаше и възразяваше. Тя каза:
— Ако ти беше жена и трябваше да прекараш тази вечер час-два, преди да заспиш, в размисъл дали да избереш между това да имаш деца и една организация, която да се грижи за теб, или да останеш верен на някакъв принцип, който най-вероятно означава никакви деца и никой, който да се грижи за теб, смятам, че нямаше много дълго да се двоумиш. В края на краищата повечето жени, така или иначе, искат да имат деца. Съпругът е просто нещо, което доктор Ворлъс би нарекъл локалното средство за целта.
— Това ми звучи доста цинично.
— Ако действително смяташ, че това е цинично, изглежда, си много сантиментален. Аз ти говоря за истинските жени, а не тези от измисления свят на фото-киномоделите.
— О — казах аз.
Джозела поседя замислено известно време и постепенно се намръщи. На края каза:
— Това, което ме вълнува, е по колко ли очакват? Аз, разбира се, обичам децата, но естествено трябва да има някаква граница.
Разискванията, които хаотично продължаваха вече повече от час, постепенно започваха да затихват. Майкъл помоли всички, които желаят да се присъединят към този план, да оставят имената си до десет часа на другия ден в кабинета му. Полковникът каза всички, които умеят да карат камион, да му се обадят до 7:00, и събранието приключи.
Ние с Джозела излязохме навън. Вечерта беше мека. Прожекторът на кулата отново с упование пробождаше небето. Луната току-що беше излязла иззад покрива на музея. Намерихме някаква ниска ограда, седнахме на нея и се загледахме в сенките на „Скуеър гардън“, заслушани в лекото шумолене на вятъра в клоните на дърветата. Почти безмълвно всеки пушеше цигарата си. Когато свърших моята, хвърлих я настрани и дълбоко поех въздух.
— Джозела — казах аз.
— М-м? — отговори тя все още потънала в собствените си мисли.
— Джозела — отново започнах аз, — ъ-ъ-ъ, тези деца. Аз ъ-ъ-ъ ще съм ужасно горд и щастлив, ако те са не само твои, но и мои.
За миг тя остана неподвижна и безмълвна. После обърна главата си към мен. Русите й коси искряха на лунната светлина, но лицето и очите й бяха в сянка. Чаках, а сърцето така лудо биеше в гърдите ми, че почти ми прилошаваше. С учудващо спокойствие тя отговори:
— Благодаря ти, Бил, скъпи, за мен това също ще бъде щастие.
Въздъхнах. Сърцето ми обаче не се беше успокоило кой знае колко, защото забелязах, че ръката ми трепереше, когато поемах нейната. В този момент не можех да кажа нищо повече. Джозела обаче можеше:
— Но сега това вече не е толкова просто.
Стреснах се.
— Какво искаш да кажеш?
Джозела отговори, обмисляйки думите си:
— Според мен, ако аз бях на мястото на тези хора — тя кимна по посока на кулата, — щях да въведа правило. Щях да разделя жените на групи и да задължа всеки мъж, когато се ожени за момиче, което вижда, да взима и по две слепи момичета. Съвсем сигурна съм, че точно това щях да направя.
Взрях се в лицето й, скрито в сянката.
— Мисля, че не говориш сериозно — запротестирах аз.
— Боя се, че съм съвсем сериозна, Бил.
— Но виж какво…
— Не смяташ ли, че може би и те имат някаква подобна идея — от това, което казаха?
— Нищо чудно — съгласих се. — Но ако те въведат правилото — това е едно, а аз не мога да разбера…
— Искаш да кажеш, че не ме обичаш достатъчно, за да вземеш още две жени?
Преглътнах. После и аз възнегодувах.