Първото нещо беше болка в главата. Следващото — силният блясък, които ме блъсна в очите и ме заслепи като с прожектор. Когато обаче, вече по-предпазливо, започнах да повдигам клепачите си, оказа се, че е обикновен прозорец и при това доста мръсен. Знаех, че лежа на легло, но не се изправих да разузнавам повече, някакво бутало така блъскаше из главата ми, че ми отнемаше всякакво желание да се движа. Лежах неподвижно и изучавах тавана до мига, в който открих, че китките ми са завързани. Откритие, което моментално ме изтръгна от летаргията, независимо от бучащата ми глава. Установих, че беше работено много прецизно. Не болезнено стегнато, но абсолютно сигурно. Изолационна жица, обвита по няколко пъти около всяка китка и възел, направен там, където не бих могъл да го достигна със зъби. Изругах и се заоглеждах. Стаята беше малка и освен леглото, на което лежах, съвсем празна.
— Хей! — извиках аз. — Има ли някой тук?
След около половин минута навън се чу тътрене на крака. Вратата се отвори и се появи някаква глава. Беше малка глава с груб вълнен каскет на върха. Отдолу висеше разкривена връзка, а на лицето й се тъмнееше небръсната брада. Главата не беше обърната точно към мен, а някъде най-общо в тази посока.
— Здрасти, петле — каза тя доста дружелюбно. — Свести ли се, а? Чакай малко, сега ще ти донеса нещо съгревающо — и изчезна отново.
Инструкцията да чакам беше абсолютно излишна, но не чаках дълго. След няколко минути той се върна, като носеше едно канче с телена дръжка, в което имаше чай.
— Къде си? — попита мъжът.
— Точно срещу теб, на леглото.
Тръгна с протегната напред лява ръка, докато напипа крака на леглото, заобиколи го и ми подаде канчето.
— Заповядай, приятелче. Има малко странен вкус, щото старият Чарли му е ливнал малко ром, но мисля, че няма да имаш нищо против.
Поех канчето, като го крепях с доста усилия между завързаните си ръце. Чаят беше силен и сладък, а за рома не се бяха скъпили. Вкусът може и да беше странен, но ми подействува като самия еликсир на живота.
— Благодаря. Ти си истински вълшебник. Казвам се Бил.
Той май се казваше Алф.
— Защо е всичко това, Алф? Какво става тук?
Той седна на края на леглото и ми протегна пакет цигари и кибрит. Взех една, запалих първо неговата, после моята и му върнах пакета.
— Нещата стоят така, приятелче. Вчера сутринта в Университета стана малко сбиване — може би си бил там?
Казах му, че съм го видял.
— А, та след тая шега Коукър — това е тоя, дето приказваше — нещо се ядоса. „О’кей“ — каза той някак гадно. „Те сами си го изпросиха. Аз излязох пред тях честно и открито. Сега ще си получат заслуженото.“ Преди това се бяхме срещнали с няколко мъже и едно бабе, които също виждаха, и те се наговориха с него. Бива си го тоя Коукър!
— Искаш да кажеш, че той е организирал цялата работа? Че не е имало никакъв пожар или нещо подобно?
— Пожар! Ще пукна от смях! Само трябваше да опънат няколко жици, да запалят хартия и клечки във фоайето и да раздрънкат проклетия звънец. Предположихме, че тези, които могат да виждат, ще дойдат първи, защото все още луната не беше залязла. И точно така стана. Коукър и един друг ги обработваха, когато се спънеха, и ни ги подаваха да ги качваме на камиона. Просто като фасул.
— Хм — казах аз мрачно. — Този Коукър, изглежда, не е глупав. И колко балами се уловихме в капанчето му?
— Около две дузини — въпреки че пет-шест се оказаха слепи. Като натоварихме камиона, колкото побираше, изчезнахме и оставихме останалите да се оправят сами.
Каквото и да беше мнението на Коукър за нас, беше ясно, че Алф не изпитва никаква неприязън. Той като че гледаше на цялата работа като на спорт. Лично мен прекалено много ме болеше, за да го възприемам като спорт, но мислено свалях шапка на Алф. Бях сигурен, че на негово място нямаше да намеря сили да гледам на каквото и да било като на спорт. Допих си чая и взех още една от цигарите му.
— Каква е програмата оттук нататък? — попитах го.
— Коукър смята да ни раздели на групи и да прикрепи по един от вас към всяка група. Вие ще се грижите за завличането и един вид ще бъдете нещо като очите на останалите. Изобщо работата ви ще е да ни помогнете да оцелеем, докато някой дойде и сложи край на тоя мор.
— Разбирам — казах аз.
Алф наостри уши. Не беше вчерашен. Беше доловил в тона ми нещо, за което аз самият не предполагах.
— Мислиш, че няма да е скоро ли? — попита той.
— Не знам. Какво казва Коукър?
По всичко изглеждаше, че Коукър не се беше занимавал с подробностите. Алф обаче имаше собствено мнение по въпроса.