Открих дрехите си прилежно закачени в едно шкафче. Облякох се и веднага се почувствувах по-нормално. В табакерата ми бяха останали няколко цигари. Запалих една и започнах да се доближавам до онова състояние на духа, при което, въпреки че все още всичко беше много странно, вече не можех да си обясня защо преди малко бях толкова близо до паниката.
Не е лесно да се върна към привичния начин на мислене в онези дни. Сега ние трябва да разчитаме повече на себе си. А тогава имаше толкова много рутина, нещата бяха толкова взаимосвързани. Всеки един от нас така системно изпълняваше своята дребна роля на точно определеното му място, че навиците и привичките лесно можеха да се сбъркат с естествените закони — нещо, което правеше нещата още по-обезпокоителни, когато тази рутина се нарушеше по някакъв начин.
Когато половината ти живот е протекъл с едни представи за ред, пренастройката не е работа за пет минути. Сега, когато се обръщам назад и виждам за колко много неща, свързани с нашето ежедневие, не сме знаели и не сме искали да знаем, броят им е не само удивителен, а и малко шокиращ. Аз не знаех практически нищо например за такива обикновени неща като как храната, която ядях, достига до мен, откъде идва прясната вода, как бяха изтъкани и ушити дрехите, които носех, как канализацията предпазва градовете от зарази. Нашият живот се беше превърнал в сложна система от специалисти, всеки от които с малко или повече вещина вършеше работата си и очакваше същото и от другите. И точно затова ми се струваше невероятно, че в болницата е настъпила пълна дезорганизация. Бях сигурен, че някъде някой владее положението — за нещастие някой, напълно забравил за 48-а стая.
Въпреки това обаче, когато отново отидох до вратата и надникнах в коридора, бях принуден да призная, че каквото и да се беше случило, то беше засегнало много повече хора от единствения обитател на 48-а стая.
Точно тогава не се виждаше никой, въпреки че в далечината се чуваше приглушено бръмчене на гласове. Също — шум от тътрене на крака и от време на време някой по-силен вик проечаваше из коридорите, но нищо не наподобяваше крясъка, който преди ме беше накарал да затръшна вратата. Този път не извиках. Излязох предпазливо. Защо предпазливо — не знам. Просто имаше нещо, което ме подтикваше да действувам така.
В тази кънтяща сграда беше трудно да се определи откъде идва звукът, но тъй като в едната посока коридорът свършваше с френски прозорец, през матовите стъкла на който прозираше балконски парапет, тръгнах в другата. Завих зад ъгъла и видях, че съм излязъл от крилото на самостоятелните стаи и се намирам в по-широк коридор.
Отначало го помислих за празен, но след като повървях малко, забелязах, че в сянката на стената се движи човешка фигура. Беше мъж, облечен в черно сако и раирани панталони под бялата престилка. Заключих, че е някой от лекарския персонал — странното беше, че стоеше приведен до стената и ходеше пипнешком.
— Хей, почакайте малко — извиках аз.
Той спря внезапно. Лицето, което обърна към мен, беше сиво и уплашено.
— Кой сте вие? — запита той несигурно.
— Казвам се Мейсън — отговорих. — Уилям Мейсън. Пациент съм — 48-а стая. Дойдох да разбера защо…
— Можете ли да виждате? — прекъсна ме той.
— Разбира се, че мога. Добре както винаги — уверих го аз. — Чудесно свършена работа. Никой не дойде да ми свали превръзките, затова ги свалих сам. Мисля, че не съм си навредил. Свалих…
Но той отново ме прекъсна:
— Моля ви, заведете ме до кабинета ми. Трябва незабавно да телефонирам.
Не можах да включа много бързо, но този ден всичко, още от момента на събуждането ми, беше съвсем объркано.
— Къде е той? — попитах.
— Петият етаж, западното крило. Името ми е на вратата — доктор Соумс.
— Добре — съгласих се озадачено аз. — Къде се намираме сега?
Мъжът заклати глада насам-натам, лицето му беше напрегнато и нетърпеливо.
— Откъде, за бога, бих могъл да знам? — възкликна горчиво той. — Вие имате очи, дявол ви взел, използвайте ги. Нима не виждате, че съм сляп?
По нищо не личеше, че е сляп. Очите му бяха широко отворени и без съмнение втренчени право в мен.
— Почакайте тук за минутка — казах аз.
Огледах се наоколо. На стената срещу вратата на асансьора видях нарисувано голямо „5“. Върнах се и му го казах.
— Добре. Хванете ръката ми. От асансьора завийте вдясно. После тръгнете по първия коридор вляво и третата врата е моята.
Последвах указанията му. По пътя не срещнахме жива душа. Влязохме в стаята, заведох го до бюрото и му подадох телефона. Няколко минути той държа слушалката до ухото си. После слепешката заопипва наоколо, докато намери апарата и занатиска вилката нетърпеливо. Бавно изражението на лицето му се промени. Раздразнителността и безпокойството изчезнаха. Сега той просто изглеждаше уморен, много уморен. Постави слушалката върху бюрото. Няколко секунди стоя мълчалив и като че загледан в насрещната стена. После се обърна.