— Ако ме питаш мене, смятам, че никой няма да дойде. Ако е имало такъв, той да е дошъл досега. Разбирам да бяхме в някое затънтено провинциално градче, но Лондон! Близко е до акъла, че първо тук трябваше да дойдат. Не, според мен още никой не е дошъл, а това означава, че никога няма да дойде, а това значи, че няма кой да дойде. Господ да ме убие, ако някога съм предполагал, че може да се случи такова нещо.
Нищо не отговорих. Алф не беше от тия, които можеш да будалкаш с повърхностни утешения.
— Май и ти така виждаш нещата? — каза след малко той.
— Положението не е много розово — признах аз, — но все още има надежда. Може би хора от друга страна…
Той поклати глава.
— Трябваше да са дошли досега и по улиците да обикалят коли с високоговорители, за да ни казват какво да правим. Не, братко. Просто няма кой и откъде да дойде. Ето, това е положението.
Известно време мълчахме. След малко той каза:
— Ех, не беше лош животецът — докато го имаше.
После ми разказа как беше живял. Захващал се с най-различни работи и винаги успявал да се занимава с по нещо незаконно и интересно. На края Алф заключи:
— А бе, така или иначе, не живеех зле. А ти какво бачкаше?
Казах му. Професията ми не му направи никакво впечатление.
— Хм, трифиди! Проклети и гадни същества, ако питаш мен. Неестествени, както се казва.
С това разговорът приключи.
Алф си излезе и ме остави да размишлявам с помощта на един пакет от неговите цигари. Премислих положението, но не мога да кажа, че ми хареса. Чудех се как ли го възприемат останалите. Особено ме интересуваше мнението на Джозела.
Станах от леглото и се приближих до прозореца. Шансовете ми не бяха много големи. Вътрешна шахта с дълбочината на четирите етажа под мен, със стени, облицовани с бели плочки, и капак от армирано стъкло на дъното. Оттук не можех да постигна кой знае какво. Алф беше заключил вратата след себе си, но все пак я пробвах. Така, за чиста съвест. Самата стая не ми подсказваше нищо. Приличаше на стая в долнопробен хотел, с тази разлика, че всичко освен леглото беше изхвърлено навън.
Отново седнах и се замислих. Може би бих могъл даже и с вързани ръце да се справя с Алф — в случай че нямаше нож. Но най-вероятно имаше и това нямаше да е много приятно. Сляп човек, въоръжен с нож, ще се мъчи да те обезвреди. Освен това възникваше проблемът как да разбера покрай колко други трябваше да мина, преди да успея да се измъкна от сградата. И най-вече не исках да навредя на Алф. Струваше ми се по-разумно да изчакам, докато се яви удобен случай — а такъв все някога трябваше да се яви — на един виждащ сред слепци.
След един час Алф отново дойде и донесе чиния с храна, лъжица и ножове.
— Малко е грубичко — извини се той, — но забраниха всякакви вилици и ножове.
Докато се хранех, попитах го за останалите. Не можа да ми каже кой знае колко, а не знаеше и имена, но успях да разбера, че сред заловените е имало и жени. После за няколко часа останах сам и ги прекарах, опитвайки се да се отърва от главоболието си със сън.
Когато Алф отново се появи, за да ми донесе още храна и задължителното канче чай, придружаваше го и човекът, когото той беше нарекъл Коукър. Сега ми се стори много по-изморен от първия път, когато го бях видял. Под мишница носеше купчина книжа. Огледа ме изпитателно.
— Ясна ли ви е идеята?
— Това, което Алф ми каза — отговорих.
— Добре тогава — той хвърли книжата на леглото, изтегли най-горната диплянка и я разтвори. Беше карта на Голям Лондон. Посочи ми един район, дебело очертан със син молив, включващ част от „Хемпстед“ и „Суис Котидж“.
— Това е вашият участък. Групата ви ще работи в този район и в ничий друг. Не може всички да са на едно място. Задачата ви е да откриете храната в този район и да се погрижите хората ви да я получат — нея и всичко друго, от което имат нужда. Ясно ли е?
— В противен случай? — казах аз, като го гледах.
— В противен случай те ще изгладнеят. А като изгладнеят, това няма да е никак добре за вас. Някои от момчетата си ги бива, а и никой от нас не го прави за развлечение. Така че внимавайте. Утре сутринта ще ви превозим до участъка с камиони. След това вие трябва да се грижите за съществованието им, докато някой дойде да оправи нещата.
— А ако никой не дойде?
— Трябва да дойде — отговори мрачно той. — Както и да е. Това са вашите задължения и още веднъж ви напомням, придържайте се само в собствения си район.
Спрях го, когато вече се канеше да излезе от стаята.
— Има ли тук едно момиче — мис Плейтън?
— Не знам никакви имена.