— Руса, висока около шест фута и шест-седем инча, със сивосини очи.
— Има едно момиче горе-долу толкова високо и русо. Само че не съм й гледал очите. Имам по-важна работа в момента — каза той и излезе.
Разгледах картата. Не бях много възторжен от определения ми район. Част от него действително беше едно доста здравословно предградие, но при така стеклите се обстоятелства място, включващо докове и складове, щеше да ни свърши много повече работа. Съмнявах се, че там изобщо имаше някои по-големи складове, но: „Всички не могат да вземат наградата“ — без колебание би казал Алф, а освен това нямах никакви намерения да се задържам там повече от необходимото.
Когато Алф отново се появи, попитах го дали ще занесе на Джозела една бележка. Той поклати глава.
— Съжалявам, братко, забранено е.
Обещах му, че ще бъде съвсем безобидна, но той остана непреклонен. Не можех да го обвинявам. Нямаше никакви причини да ми вярва, а и не можеше да прочете бележката, за да разбере дали е толкова безобидна, колкото твърдях. Както и да е, и без това нямах нито лист, нито молив, така че се отказах от тази идея. След известно настояване обаче той се съгласи да я уведоми, че съм тук, и да разбере района, в който я изпращаха. Не му се искаше да прави чак толкова много, но трябваше да признае, че ако действително по някакъв начин положението се оправеше, за мен щеше да е много по-лесно да я открия отново, ако знам откъде да започна търсенето.
След това за известно време компания ми правеха единствено собствените ми мисли.
Бедата беше в това, че не бях напълно убеден в правотата на нито един вариант. Човек притежава тази дяволска способност да вижда нещата и от двете им страни. Знаех, че разумът и далновидността подкрепяха Майкъл Бийдли и групата му. Ако те бяха тръгнали, несъмнено и ние с Джозела щяхме да отидем с тях и да работим с тях — и все пак, убеден съм, че нямаше да се чувствувам добре. Никога нямаше да съм съвсем сигурен, че нищо не е могло да се направи за потъващия кораб, никога нямаше да се отърва от съмнението, че не съм обявил за разумни собствените си предпочитания. Ако действително нямаше никаква възможност за организирано спасяване, тогава техният вариант да се спаси поне това, което е възможно, беше по-разумен. Но за съжаление разумът далеч не е единственото нещо, от което е изтъкан човекът. Противопоставих се точно на този начин на мислене, за който старият професор беше казал, че е толкова трудно да се промени. И той беше неоспоримо прав, когато казваше колко трудно се възприемат нови принципи. Ако например станеше чудо и неочаквано се появеше някакъв начин за спасение, много добре знаех каква гадина щях да се чувствувам за това, че съм се измъкнал, независимо от подбудите, и как щях да презирам и себе си, и другите за това, че не бяхме останали тук в Лондон да помагаме дотогава, докато е възможно.
Но, от друга страна, ако не дойдеше помощ, как щях да се чувствувам за това, че съм си изгубил времето и прахосал напразно усилията, докато по-решителни хора са се заели със спасяването на това, което е било възможно.
Знаех, че трябва да реша веднъж завинаги коя е правилната кауза и да й остана верен. Но не можех. Люшках се. И няколко часа по-късно, когато вече заспивах, аз все още се люшках.
Нямаше начин да разбера какво беше решила Джозела. Нямах никакво лично съобщение от нея. Но Алф беше подал главата си веднъж тази вечер. Съобщението му беше кратко:
— Уестминстър — каза той. — Господи! Не виждам каква кльопачка ще намерят в Парламента.
Рано на другата сутрин Алф влезе и ме събуди. Придружаваше го едър мъжага с неспокойни очи, който попипваше касапския си нож с ненужна показност. Алф се приближи и хвърли един пакет дрехи на леглото. Другарят му затвори вратата и се облегна на нея, като ме наблюдаваше с опитно око и си играеше с ножа.
— Дай си лапите, братко — каза Алф.
Протегнах ръцете си към него. Той напипа жиците върху китките ми и ги преряза с клещи.
— А сега облечи тази премяна — каза и отстъпи назад.
Докато се обличах, специалистът с ножа наблюдаваше всяко мое движение като ястреб. Когато бях готов, Алф извади чифт белезници.
— Трябва да сложиш и тези — каза той.
Поколебах се. Човекът до вратата престана да се обляга върху нея и насочи ножа си към мен. Очевидно за него това беше най-интересният момент. Реших, че може би не е сега времето за каквито и да било опити, и протегнах ръцете си. Алф напипа китките ми и щракна белезниците. После отиде и ми донесе закуската.
След около два часа другият отново се появи. Ножът му беше на видно място.
— Айде — каза той.
Това беше единствената дума, която изобщо го чух да произнася.