Това, което най ги затрудняваше, беше необходимостта от моето присъствие. Много малко или нищо не можеше да се върши, ако не бях там да ги ръководя. Беше невъзможно да се действува с повече от една работна група едновременно, въпреки че бихме могли да сформираме дузина. Нито пък нещо можеше да се върши в хотела, докато бях навън със снабдителната група. Освен това времето, което трябваше да прекарвам в разузнаване и проучване на района, беше абсолютно загубено за всички останали. Двама виждащи можеха да свършат двойна работа, че и повече.
Щом започнехме веднъж, целия ден бях прекалено зает, за да мисля за нещо друго освен за конкретната работа, а нощем — прекалено уморен, за да правя нещо друго, освен да заспивам в мига, в който легнех. От време на време си казвах: „До утре вечер ще съм ги подсигурил достатъчно, е, достатъчно поне, за да изкарат още някое време. После ще изчезна оттук и ще намеря Джозела.“
Това звучеше чудесно, но всеки ден си казвах, че утре ще мога да го направя, и всеки ден ставаше все по-трудно. Част от тях бяха започнали да научават някои неща и все пак практически нищо — от тършуването из магазините до отварянето на консервите — не можеше да става без мен. Както вървяха нещата, по всичко изглеждаше, че вместо да намалява, нуждата от мен щеше непрекъснато да нараства.
И вината не беше тяхна. Точно това най-много усложняваше нещата. Някои толкова много се стараеха. И като ги гледах, ставаше ми все по-невъзможно просто така да си затворя очите и да си замина. Десетки пъти на ден проклетисвах този Коукър, че ме забърка в тая работа, но това съвсем не ми помагаше да разреша проблема: и така, продължавах да се чудя как ще свърши всичко…
Първият намек за това, въпреки че тогава не можах да се досетя, се появи на четвъртата, а може да беше и петата сутрин, тъкмо когато се канехме да тръгнем. Една жена извика от стълбите, че горе имало двама болни, и според нея били доста зле.
Това обаче не се хареса на моите кучета, които ме пазеха.
— Слушайте — казах им аз, — до гуша ми дойде тази каторжническа история с веригата. Без нея ще се справяме далеч по-добре, отколкото сега.
— Ха, та да се измъкнеш и да отидеш при старата си тайфа — обади се някой.
— Няма да ви измамя. Ако исках, досега можех да смажа тия двама любители, които си играят на горили, по всяко време на деня или нощта. И не съм го направил, защото нямам нищо против тях, освен че са двама умопомрачени душевадци…
— Ъ-ъ-ъ — запротестира едното куче.
— Но — продължих аз — ако не ме пуснат да проверя какво става с онези хора, могат да очакват, че ще ги смажа във всеки момент от тази минута насетне.
Двамата решиха, че доводът ми е сериозен, но когато влязохме в стаята, внимаваха да не се отдалечават повече от възможностите, които им даваше веригата. Болните се оказаха двама мъже — един млад и един на средна възраст. Имаха висока температура и се оплакваха от нетърпими болки в червата. Тогава все още не разбирах много от тези неща, но не беше нужно да имам чак толкова познания, за да усетя, че положението е тревожно. Не можах да измисля нищо друго освен да наредя да ги пренесат в една от празните къщи наблизо и да кажа на една от жените да се грижи за тях, доколкото може.
Това беше началото на ден, изпълнен с несполуки. Следващата, но от съвсем различно естество, ни се случи около обяд.
Бяхме преровили почти всички магазини за хранителни стоки в близост до хотела и затова реших да поразширя малко полето на действие. Доколкото си спомнях разположението на квартала, струваше ми се, че около половин миля по на север трябваше да се намира друга търговска улица и затова поведох групата си нататък. Магазина че го намерихме, намерихме го, но заварихме и нещо друго.
Тъкмо завихме зад ъгъла, и ги видях. Спрях се. Пред някакъв магазин за хранителни стоки група мъже извличаха каси и ги товареха на един камион. Като изключим разликата във возилото, имах чувството, че наблюдавам как работят моите хора. Спрях групата си, която се състоеше от около двадесетина души, и се замислих какво да предприема. Склонен бях да се оттеглим, за да избегнем евентуалните неприятности и да си намерим друго, свободно място. Нямаше смисъл да се стига до сблъсък, когато в магазините имаше достатъчно продукти за тези, които бяха достатъчно добре организирани, за да ги вземат. Но не ми беше писано аз да решавам нещата. Още докато се колебаех, един червенокос младеж излезе със сигурна стъпка от магазина. Нямаше никакво съмнение, че можеше да вижда, а секунда след това — че ни беше забелязал.
Той не се двоуми като мен. Бързо бръкна в джоба си и в следващия миг един куршум изплющя и се сплеска в стената до мен.