За момент положението стана драматично. Неговите и моите хора заобръщаха невиждащите си очи един към друг, правейки усилие да разберат какво става. После той стреля отново. Предполагам, че се е целил в мен, но куршумът удари мъжа от лявата ми страна. Той изгрухтя някак учудено и се сгъна с въздишка. Шмугнах се зад ъгъла, влачейки другото куче след себе си.
— Бързо — извиках му аз. — Дай ми ключа от белезниците. Нищо не мога да направя с тях.
Той обаче не направи нищо подобно, а само се захили разбиращо. Беше човек на едната идея.
— Ха — каза ми, — я не ме будалкай.
— О, върви по дяволите, клоун проклет… — извиках, като дърпах веригата, за да примъкна тялото на куче номер едно по-наблизо, така че да се прикрием по-добре.
Идиотът започна да спори. Един господ знае в какви черни помисли ме подозираше тъпият му мозък. Сега вече веригата беше дотолкова отпусната, че можех да си вдигам ръцете. Направих го и стоварих и двата си юмрука върху главата му, така че тя се тресна в стената зад него. Това сложи край на възраженията му. Намерих ключа в страничния му джоб.
— Слушайте — казах на останалите. — Всички се обръщате кръгом и тръгвате все направо. И не се разделяйте, защото с вас ще бъде свършено. Хайде вървете.
Отключих едната гривна, отървах се от веригата и се прехвърлих през оградата в някаква градина. Приклекнах и се отървах и от другата гривна. После се преместих до най-отдалечения край на оградата и внимателно надникнах. Младежът с пистолета не се беше втурнал след нас, както донякъде бях очаквал. Той все още беше при групата си и й даваше някакви нареждания. И сега, като се замисля, действително, за какво да бърза? При положение, че не бяхме стреляли по него, лесно би могъл да се досети, че не сме въоръжени и че не можем да избягаме много бързо.
Когато си даде нарежданията, той решително тръгна по улицата до мястото, откъдето можеше да вижда моята оттегляща се група, и после тръгна след нея. На ъгъла се спря и огледа двете прострени кучета. Вероятно веригата го наведе на мисълта, че единият от тях е бил очите на нашата група, защото прибра пистолета в джоба си и тръгна след останалите с ленива походка.
Не бях очаквал това и ми беше нужна цяла минута, за да прозра идеята му. Сетих се, че най-изгодната тактика за него е да ги проследи до квартирата ни и да види какви неща ще може да отмъкне оттам. Трябваше да призная, че или по-бързо съобразяваше от мен, или предварително беше мислил повече за евентуалните възможности, които биха се открили. Добре, че бях казал на групата си да се движи все направо. Най-вероятно след време това щеше да им омръзне, но според мен никой не би могъл да намери пътя към хотела и така да го заведе там. А докато се държат заедно, все ще мога по-късно без много усилия да ги събера. Това, което ме вълнуваше в момента, беше какво да правя с човек, който носи пистолет и няма нищо против да го използва.
В някои части на света можеш да влезеш в първата попаднала ти къща и да си вземеш необходимото ти огнестрелно оръжие. „Хемпстед“ не беше такова място, за съжаление това беше един много порядъчен квартал. Може би някъде би могло да се намери някоя спортна пушка, но трябваше да я търся. Единственото, което успях да измисля, беше да не го изпускам от очи и да чакам съдбата да ми предостави удобна възможност да се справя с него. Откърших един клон от някакво дърво, прехвърлих се обратно през оградата и започнах да почуквам по тротоара с надеждата, че не се отличавам от стотиците слепци, които можеха да се видят как блуждаят по улиците по същия начин.
Известно време улицата вървеше все направо. Червенокосият младеж беше на около петдесетина ярда пред мен, а моята група на още петдесет пред него. Движехме се така вече повече от половин миля. С облекчение видях, че никой от групата не прояви желание да завие в пресечката, която водеше към базата ни. Тъкмо започвах да си мисля колко време ще им трябва, за да разберат, че са вървели достатъчно, когато най-неочаквано нещата взеха друг обрат. Един мъж, който през цялото време се тътреше зад останалите, най-после спря. Изпусна пръчката си и се сви на две с ръце върху корема. После се строполи на земята и се затъркаля от болка. Останалите не се спряха. Сигурно бяха чули стенанията му, но най-вероятно изобщо да не подозираха, че е един от тях.
Младежът го погледна и се поколеба. Промени курса си и се насочи към сгърчената фигура. Спря се на няколко фута от него и го загледа. Може би около двайсет секунди стоя и го наблюдава внимателно. После бавно, но много решително извади пистолета от джоба си и го простреля в главата.