При звука от изстрела групата спря. Аз също спрях. Младежът не направи никакъв опит да ги настигне, не само това, той като че загуби всякакъв интерес към тях. Обърна се и тръгна да се връща, като вървеше по средата на улицата. Не забравих ролята си и продължих напред, почуквайки с тояжката. Когато мина покрай мен, той не ми обърна никакво внимание. Аз обаче успях да видя лицето му: беше разтревожено и мрачно, а зъбите му бяха здраво стиснати. Продължих да се движа по същия начин, докато порядъчно се отдалечих от него, а после бързо настигнах групата. Стреснати от изстрела, те спореха дали да продължават нататък, или не.
Прекъснах ги, като им казах, че сега вече, като не съм свързан с двете си горили с отрицателен коефициент на интелигентност, ще действуваме по съвсем друг начин. Ще отида да намеря някой камион и след около десетина минути ще се върна да ги натоваря и да ги закарам в квартирата.
Наличието на друга организирана група беше повод за нови тревоги, но хотелът се оказа непокътнат. Единствената новина беше, че още двама мъже и една жена бяха получили силни болки в корема и преместени в другата къща.
Направихме всичко, което беше по силите ни, за да бъде защитен хотелът срещу мародери, докато ме нямаше. После сформирах нова група и потеглихме с камиона, този път в друга посока.
Спомних си, че на времето, когато идвах в „Хемпстед“, това често ставаше от края на една автобусна спирка, където имаше скупчени много малки магазинчета и будки. С помощта на картата отново намерих мястото, и то не много трудно. Не само го открих, но то се оказа невероятно запазено. Като изключим два-три счупени прозореца, всичко имаше абсолютно неделен вид.
И все пак имаше разлики. Първо, никога такава тишина не беше обгръщала квартала, независимо дали беше делничен ден или неделя. Освен това и няколко тела лежаха на улицата. Но вече бях свикнал дотолкова с тази гледка, че не им обърнах внимание. Между другото, позачудих се защо са толкова малко и стигнах до извода, че повечето хора търсеха някакво прикритие или от страх, или по-късно, когато започнеха да губят сили. В същност това беше и една от причините, поради която не изпитвах никакво желание да влизам в къщите.
Спрях камиона пред един магазин за хранителни стоки и се ослушвах няколко секунди. Тишината ни обгърна като с одеяло. Не почукваха тояжки, никой не блуждаеше наоколо. Нищо не помръдваше.
— О’кей — казах аз. — Слизайте, момчета.
Заключената врата на магазина лесно се поддаде. Вътре цареше идеален, недокосван от никого порядък. Имаше качета с масло и сирене, пушени бутове, кашони със захар и всичко останало. Хората ми се захванаха за работа. Те вече си бяха изработили собствена система и не се чувствуваха така безпомощни. Вече можех да ги оставя да продължават работата сами, докато аз проверих задния склад, а после и мазето.
И точно когато бях долу и изучавах съдържанието на касите, складирани в избата, чух викове, които идваха някъде отвън. Последва тропот от тътрене на обувки някъде по пода над мен. Един полетя в отвора и падна на главата си. Повече не мръдна и не издаде нито звук. Реших, че горе е започнала битка с някоя враждебна банда. Прекрачих падналия човек и внимателно се закатерих по стълбата, като държах едната си ръка над главата, за да се предпазвам.
Първото, което видях, бяха много тътрещи се обувки неприятно близо, идващи към отвора. Бързо изскочих и успях да се измъкна, преди да попаднат върху мен. Излязох тъкмо навреме, за да видя как предната витрина не издържа и се счупи. Трима души отвън влетяха вътре сред счупените стъкла. Дълъг зелен камшик изсвистя след тях и удари единия, както беше легнал. Другите двама се измъкнаха из отломките и препъвайки се влязоха навътре в магазина. Те се притиснаха към останалите и още двама паднаха в отвора.
Трябваше само да зърна едно крайче от този камшик, за да разбера какво се беше случило. Улисан в работа през последните няколко дни, съвсем бях забравил трифидите. Покачен върху една кутия, можех да виждам над главите на хората си. В полето на зрението ми имаше три трифида. Четирима мъже лежаха неподвижно на земята. Чак сега разбрах защо тези магазини бяха останали недокоснати и защо из квартала не се виждаше жива душа. Вече се проклинах, че не бях огледал по-внимателно телата, които лежаха на улицата. Само един белег от ужилване ако бях забелязал, предупреждението щеше да бъде достатъчно.
— Спрете! — извиках. — Останете по местата си.
Скочих от кутията, избутах настрана мъжете, които бяха стъпили върху обърнатия капак, и го затворих.
— Тук зад вас има врата. Влизайте внимателно.