Освен това започвах да се чудя какво става из сградата. Хотелът беше странно тих. Заслушах се и успях да доловя нечии стонове, долитащи от съседната стая, и освен тях нищо друго. Скочих от леглото и бързо се заобличах, обхванат от силно безпокойство. Излязох от стаята и отново се заослушвах. Из къщата не се чуваха никакви стъпки. Внезапно изпитах отвратителното усещане, че историята се повтаря и аз отново съм в болницата.
— Хей! Има ли някой тук? — извиках силно.
Отговориха ми няколко гласа. Отворих близката врата. Вътре имаше един мъж. Изглеждаше много зле и бълнуваше. Нищо не можех да направя. Отново затворих вратата.
Стъпките ми силно отекваха по дървените стълби. На следващия етаж ме повика женски глас: „Бил, Бил.“
На леглото в една малка стаичка лежеше момичето, което ме беше посетило снощи. Когато влязох, обърна главата си към мен. Разбрах, че и тя също беше болна.
— Не се приближавайте. Вие ли сте, Бил?
— Да.
— Така си и мислех. Вие все още можете да ходите; те трябва да пълзят. Радвам се, Бил. Казах им, че няма да си отидете просто така, но те решиха, че сте си отишли. Сигурно вече всички са си отишли, всички, които можеха.
— Бях заспал — казах аз. — Какво се е случило?
— Все повече и повече хора се разболяват. Уплашиха се…
— Какво мога да направя за вас? — попитах безпомощно. — Мога ли нещо да ви донеса?
Лицето й се изкриви. Тя обви тялото си с ръце и се сгърчи. Когато спазмата премина, по челото й се стичаха капки пот.
— Моля ви, Бил. Аз не съм много смела. Ще ми дадете ли нещо, за да се свърши по-бързо?
— Да — казах. — Това мога да направя.
След десет минути се върнах от аптеката. Подадох й чашата с вода и пъхнах хапчето в другата й ръка. Тя го подържа малко. После каза:
— Толкова безсмислено — а би могло да бъде съвсем различно. Сбогом, Бил. И благодаря ви, че се опитахте…
Гледах я как лежи на леглото и си мислех, че има нещо, което прави всичко още по-безсмислено — чудех се колко ли щяха да кажат: „Вземи ме със себе си“, докато тя беше казала: „Остани с нас.“
А аз даже не научих името й.
Евакуация
Споменът за червенокосия младеж, който беше стрелял по нас, изигра основна роля в избора ми на път до Уестминстър.
От шестнайсетгодишна възраст интересът ми към оръжията беше силно намалял, но в условия, които ни връщаха към дивачеството, излизаше, че човек трябва да е готов да се държи малко или повече като дивак, или най-вероятно не след дълго да престане да се държи по какъвто и да било начин. На улица „Сейнт Джеймс“ имаше няколко магазина, където с най-голяма изтънченост можеха да ви продадат всякакви смъртоносни съоръжения — от пушка за стреляне по гарги до пушки за слонове.
Излязох от магазина със смесени усещания. От една страна, се чувствувах подсигурен, от друга — малко нещо бандит. Отново се бях снабдил с полезен ловджийски нож. В джоба ми се намираше пистолет с прецизната изработка на лабораторен уред. На седалката до мен лежаха дванайсеткалибрена заредена пушка и кутия с патрони. Бях предпочел ловната пушка пред карабината — трясъкът й е не по-малко убедителен и освен това обезглавява трифид с прецизност, която рядко може да се постигне с куршум. А сега вече трифиди можеха да се видят и в самия център на Лондон. Те все още като че избягваха улиците, когато можеха, но бях забелязал няколко да се клатушкат из „Хайд парк“ и други в „Грийн парк“. Най-вероятно това бяха обезвредени декоративни екземпляри — но от друга страна, може и да не бяха.
И така стигнах до Уестминстър.
Смъртта, краят на всичко, тук най-ясно биеше на очи. По улиците цареше обичайният безпорядък на захвърлени автомобили. Виждаха се много малко хора. Срещнах само трима, които се движеха. Двама почукваха с тояжките си из канавките на „Уайтхол“, третият беше на площада пред Парламента. Седеше недалеч от статуята на Линкълн и стискаше най-ценното си притежание — пушен свински бут, от който с усилие режеше разръфано парче с помощта на някакъв тъп нож.
И над всичко това се извисяваше Парламентът. Стрелките на часовника му бяха спрели на шест часа и три минути. Трудно беше да се повярва, че всичко това вече нищо не означаваше, че сега то беше само една претенциозна купчина от несигурни камъни, които можеха да се разпадат и в мир. Нека се сипят рушащите се купички върху терасата — вече няма да има възмутени членове, които да се оплакват, че рискуват безценния си живот. В тези зали, чието ехо на добри намерения и тъжна целесъобразност на времето беше отеквало по света, таваните също можеха да паднат, когато им дойдеше времето — нито ще има кой да ги спре, нито някой ще го интересува. И покрай всичко това Темза невъзмутимо продължаваше да си тече. И така щеше да си тече, докато дигите се срутят, водата се разлее и Уестминстър отново се превърне в предишния мочурлив остров.