Превъзходно изваяно върху чистото небе се издигаше Абатството, сребристосиво. Извисяваше се сред мимолетните израстъци наоколо, уединено в спокойствието на столетията. Основите му солидно бяха впити назад във вековете, предопределени може би още стотици години да съхраняват надгробните паметници на тези, чиито дела сега бяха напълно разрушени.
Не се бавих дълго там. Вярвах, че в годините занапред хора, обзети от романтична меланхолия, щяха да идват и да гледат старото Абатство. Но подобна романтика е сплав на трагедията и спомена, а за мен всичко това беше настояще.
Освен това ме обземаше и някакво ново чувство — страхът от самотата. Не бях оставал сам, откакто излязох от болницата и тръгнах по „Пикадили“, но тогава съществуваше зашеметяващата новост на всичко, което виждах. Сега за пръв път започвах да изпитвам ужаса, който истинската самота крие за по природа стадните видове. Чувствувах се разголен, изложен на всички страхове, които пъплеха…
Насилих се да подкарам колата по „Виктория стрийт“. Самият звук на двигателя ме плашеше с екота си. Инстинктът ми подсказваше да я оставя и тихо да се промъквам пеша, търсейки безопасност в хитростта, като звяр в джунглата. Наложи се да впрегна цялата сила на волята си, за да продължа да действувам според плана си. Защото знаех какво щях да направя, ако аз бях разпределен в този район — щях да търся провизии в най-големия му универсален магазин.
Разбира се, продоволственият отдел за армията и флота вече беше оголен, но сега там нямаше никой.
Излязох от един страничен изход. Някаква котка душеше нещо върху паважа, което приличаше на вързоп, но не беше. Плеснах с ръце. Тя изфуча и бавно се отдалечи.
Иззад ъгъла се показа човек. Върху лицето му беше изписано злорадо тържество и той упорито търкаляше голяма пита кашкавал по средата на улицата. Когато чу стъпките ми, спря питата, седна върху нея и свирепо заразмахва тоягата си. Върнах се обратно в колата, която бях оставил на главната улица.
Най-вероятно беше Джозела също да избере някой хотел за главна квартира. Спомних си, че имаше няколко около гара „Виктория“, и подкарах натам. Оказа се обаче, че хотелите бяха много повече, отколкото си мислех. След като бях пребродил двайсетина и повече, без да намеря никакви следи от организирано запасяване с провизии, започна да ме обзема отчаяние.
Затърсих някого, когото бих могъл да попитам. Съществуваше възможност някой все още жив да го дължи на нея. Откакто пристигнах в района, бях видял не повече от шест души, способни да се движат. Но тук като че ли нямаше никой. И все пак най-после се натъкнах на една старица, сгушена върху стълбите на някаква къща на „Бъкингъм Пелъс роуд“.
Тя драскаше с изпочупените си нокти върху една консервена кутия, като ту ругаеше, ту хлипаше. Отидох до едно съседно магазинче и върху най-горната лавица открих половин дузина забравени бобени консерви. Намерих и отварачка и се върнах при старицата. Тя все още безрезултатно дращеше по кутията си.
— Това по-добре го хвърлете. Кафе е — казах й. Пъхнах отварачката в ръцете й и й подадох една от консервите.
— Слушайте, знаете ли нещо за едно момиче, което трябва да се намира някъде наоколо? Момиче, което вижда? Би трябвало да се грижи за някаква група.
Нямах големи надежди, но нещо трябва да е помогнало на старицата да оцелее по-дълго от останалите. Когато кимна, стори ми се прекалено хубаво, за да е истина.
— Да — каза тя и започна да отваря кутията.
— Наистина ли? Къде е тя?
Някак си и през ум не ми минаваше, че това може да не е Джозела. Бабата обаче поклати глава.
— Не знам. Бях с нейната група известно време, но ги загубих. Стара жена като мен не може да се движи с младите, така че ги загубих. Те не се спират заради някаква си бедна старица и аз вече не можах да ги намеря.
Тя продължи съсредоточено да отваря консервата.
— Къде живее? — попитах аз.
— Всички бяхме в някакъв хотел. Не знам къде е, иначе щях да го намеря.
— Не знаете ли името на хотела?
— Не. Няма никакъв смисъл да знаеш имена, когато нито ти, нито някой друг вижда, за да може да ги прочете.