— Но все пак трябва да си спомняте нещо за него.
— Не, нищо не помня.
Тя вдигна кутията и предпазливо подуши съдържанието.
— Слушайте — казах студено аз, — искате да задържите тези консерви, нали?
Бабата направи движение с ръка, за да ги събере всичките около себе си.
— Тогава най-добре ще е да ми кажете всичко, каквото можете, за този хотел — продължих аз. — Например трябва да знаете дали е голям или малък.
Тя се замисли с една ръка все още обгърнала консервите.
— Долу звучеше някак кухо — като да беше голямо. Май беше и шик — в смисъл, имаше от тия, безшумните килими, хубави легла и хубави чаршафи.
— И нищо друго?
— Не, доколкото си… А, да, спомних си още нещо. Отвън имаше две малки стъпала и една от тия врати, дето все се въртят.
— Ето, това е по-добре. Съвсем сигурна ли сте? Ако не мога да го намеря, вас винаги мога да намеря. Знаете това, нали?
— Самата божа истина, мистър. Две малки стъпала и врата, дето все се върти.
После зарови в една раздърпана чанта до нея, измъкна някаква мръсна лъжица и започна да яде от боба с такава наслада, като че той беше едно от райските блаженства.
Оказа се, че има още повече хотели, отколкото си мислех, и удивително голям брой от тях имаха въртящи се врати. Но продължавах търсенето. И когато действително го намерих, нямаше никакво съмнение, че това е мястото. Следите и миризмата ми бяха прекалено познати.
— Има ли някой тук? — извиках аз в ечащия салон.
Тъкмо се канех да продължа навътре, когато от единия ъгъл се разнесе стенание. Там, в една полутъмна ниша, някакъв мъж лежеше върху канапе. Даже и в мрачината можех да разбера, че е много зле. Не се приближих прекалено. Той отвори очи. За миг си помислих, че може да вижда.
— Тук ли сте? — попита човекът.
— Да, искам да…
— Вода — каза той. — За бога, дайте ми малко вода.
Отидох в трапезарията и до нея открих сервизното помещение. Крановете бяха сухи. Изцърках два сифона в една голяма кана и му я занесох с чаша. Оставих ги на земята така, че да може да ги стигне.
— Благодаря ти, братко. Ще се справя сам. Стой по-далеч от мен.
Потопи чашата в каната и я пресуши.
— Господи — въздъхна той. — Как бях жаден! — И изпи още една чаша. — Какво правиш тук, братко? Това място не е никак здравословно.
— Търся едно момиче — едно момиче, което може да вижда. Казва се Джозела. Тук ли е?
— Тя беше тук. Но много си закъснял, приятелю.
Внезапно подозрение ме прободе като с нож.
— Вярвам, не искате да кажете, че е…?
— Не, успокой се, братко. Не е болна от мойта болест. Просто замина — както всички останали, които можеха.
— Къде замина, знаеш ли?
— Това не мога да ти кажа, братко.
— Разбирам — промълвих тежко аз.
— Ти също трябва да тръгваш, приятелю. Ако се помотаеш още малко наоколо, и ще останеш заедно с мен.
Беше прав. Известно време го гледах, после попитах:
— Искаш ли да ти донеса нещо друго?
— Не, това ще ми стигне. Май скоро от нищо няма да имам нужда. — Замълча. После добави: — Довиждане, братко, и много ти благодаря. А ако я намериш, хубаво се грижи за нея — тя е добро момиче.
Малко по-късно, докато приготвях вечерята си от консервирана шунка и бутилирана бира, хрумна ми, че не бях попитал мъжа кога е заминала Джозела, но реших, че в неговото състояние не беше много вероятно да има ясна представа за времето.
Единственото място, за което се сещах, че мога да отида, беше сградата на Университета. Реших, че Джозела би трябвало да си помисли същото, а имаше вероятност и някои други от разпиляната ни група да се върнат там в усилията си да се съберат отново. Вероятността обаче не беше голяма, защото здравият разум би трябвало да ги накара да напуснат града още преди няколко дни.
Две знамена все още висяха над кулата, неподвижни в топлия вечерен въздух. От около двете дузини камиони, които бяхме докарали в предния двор, четири все още си стояха там, очевидно недокосвани. Паркирах колата до тях и влязох в сградата. Стъпките ми проечаха в тишината.
— Ало! Ало! — развиках се. — Има ли някой тук?
Гласът ми ечеше из коридори и шахти, затихваше до пародиен шепот, а после настъпваше тишина. Отидох до вратата на другото крило и извиках отново. И още веднъж ехото замря ненарушено и меко се разсипа като прах. И чак тогава, когато се обърнах, видях, че на гърба на външната врата нещо беше написано с тебешир. Големите букви съобщаваха само един адрес:
ТИНШАМ МЕНЪР
ТИНШАМ
ДИВАЙЗИС — УИЛТШЪР
Това поне беше нещо.
Гледах адреса и размишлявах. След по-малко от час щеше да се здрачи. Според мен Дивайзис беше на около стотина мили, а може и повече. Излязох отново навън и разгледах камионите. Един от тях беше последният, който аз бях докарал — този, в който бяха складирани презрените Противотрифидни снаряжения. Спомних си, че остатъкът от товара се състоеше от полезни и разнообразни хранителни и други припаси. Много по-добре беше да пристигна с тях, отколкото с лека кола и с празни ръце. Но независимо от това, при положение че не беше толкова спешно, нямах никакво намерение да карам каквото и да било, а най-малкото тежко натоварен камион, през нощта по пътища, от които здравият разум с основание можеше да очаква многобройни изненади. Ако ми се случеше някаква повреда, а шансовете за това бяха големи, щях да загубя много повече време, докато намеря друг камион и прехвърля товара на него, отколкото ако прекарах нощта тук. Едно тръгване рано сутринта предлагаше много по-добри перспективи. Прехвърлих кутията с патроните от колата в кабината на камиона, да бъдат готови. Пушката задържах у себе си.