Намерих стаята, от която бях побягнал при фалшивата тревога точно както я бях оставил. Дрехите ми висяха върху един стол, даже табакерата ми и запалката лежаха там, където ги бях оставил — до импровизираното ми легло. Все още беше много рано, за да си мисля за сън. Запалих цигара, прибрах табакерата в джоба си и реших да изляза навън.
Преди да вляза в градината на „Ръсел скуеър“, внимателно я огледах. Бях станал подозрителен към откритите пространства. И естествено, забелязах един трифид. Беше в северозападния край и стоеше абсолютно неподвижен, но значително надвишаваше околните храсти. Приближих се и само с един изстрел отнесох върха му. Едва ли звукът, който, се разнесе над смълчания площад, щеше да бъде по-страшен, ако бях стрелял с гаубица. Когато се убедих, че няма други спотаени наоколо, влязох в градината и седнах, подпрял гръб на едно дърво.
Седях така може би двадесетина минути. Слънцето беше ниско и половината площад беше потънал в сянка. Скоро трябваше да се прибирам. Докато все още беше светло, можех да се контролирам; в тъмното страховете тихичко пропълзяваха около мен. Вече се връщах назад, към примитивното състояние. Може би нямаше да е далеч времето, когато щях да прекарвам часовете тъмнина, обзет от необясними страхове, както далечните ми праотци, които недоверчиво са гледали от пещерата тъмнината на нощта. Все отлагах да огледам площада още веднъж, макар че чувствувах, че това беше страница от историята, която трябваше добре да запомня, преди да се обърна. И тогава чух хрущенето на стъпки по улицата — много слаб шум, но в околната тишина звучащ като триенето на воденични камъни.
Обърнах се с пушка в ръка. Робинзон Крузо сигурно не е бил по-стреснат при вида на отпечатъците върху пясъка, отколкото аз при шума от стъпките, защото това не беше колебливата походка на слепец. В здрачевината успях да забележа движението на огънче. Когато сви от улицата и влезе в градината, видях, че това беше мъж;
Очевидно той ме беше забелязал, преди да го чуя, защото вървеше право към мен.
— Няма нужда да стреляте — каза той, широко разтворил празните си ръце.
Не можах да го позная, докато не се приближи на няколко ярда. Едновременно и той ме позна.
— О, това сте бил вие — каза той.
Все още не свалях пушката.
— Здравейте, Коукър. Какво целите отново? Може би искате да отида при някоя друга от вашите групички? — попитах аз.
— Не. И можете да свалите това нещо. На всичкото отгоре вдига много шум. По него ви открих. Не — повтори той. — Беше ми достатъчно. Ще се махам оттук.
— И аз — казах и свалих пушката.
— Какво стана с вашите хора? — попита той.
Разказах му. Коукър кимна.
— Същото и с моите. Предполагам, че същото се е случило и с другите. Все пак опитахме се…
— Но тръгнахте по грешен път.
Той кимна отново.
— Да — призна Коукър. — Май вашата група беше на прав път от самото начало. Само че преди една седмица това нито звучеше, нито изглеждаше така.
— Преди шест дни — поправих го аз.
— Седмица.
— Не, сигурен съм — о, по дяволите, като че ли това сега има някакво значение — казах аз. — При така стеклите се обстоятелства — продължих, — какво ще кажете, да обявим амнистия и да започнем отново?
Коукър се съгласи.
— Грешката беше моя — повтори той. — Бях сигурен, че именно аз гледам сериозно на нещата, но се оказа, че не съм гледал достатъчно сериозно. Не можех да повярвам, че това ще продължи или че няма да дойде отнякъде помощ. А погледнете сега! И така трябва да е навсякъде. Европа, Азия, Америка. Помислете си, Америка унищожена по този начин! Но сигурно е така. Ако не беше така, те отдавна да са тук, да помагат и да оправят бъркотията. Така щяха да постъпят. Не, според мен вие разбрахте нещата по-добре от самото начало.