— Какво искате да кажете с това „тема — без тема“?
— Ами аз просто казвам думи, точно така както печатарят ги печата. Той не е длъжен да вярва на всичко, което печата.
За сега реших да сменя темата:
— Как се случи, че вие не сте като останалите? Не сте били в болница, нали?
— Аз? Не. Просто така се случи, че говорех на едно събрание, на което протестирахме срещу намесата на полицията в една стачка. Започнахме някъде около шест часа, а около шест и половина самата полиция дойде да го разтури. Намерих една врата, през която се спуснах в мазето. Полицаите също слязоха долу да поогледат, но не ме откриха, защото се бях заровил в една купчина талаш. Пообиколиха още малко наоколо, после всичко утихна. Аз обаче продължих да се крия. Нямах никакви намерения да попадам в някое хитро капанче. Освен това ми беше много удобно и без да усетя, съм заспал. Сутринта, докато предпазливо душех насам-натам, открих, че всичко това се беше случило.
Той замълча и се замисли.
— И така, край на ораторската ми кариера. Надали отсега нататък ще има голяма нужда от необикновените ми способности.
Не му възразих. Привършихме обяда си. Коукър слезе от тезгяха.
— Хайде. По-добре да вървим. „Утре към свежи поля и пасища нови“ — ако искате, един съвсем банален цитат този път.
— Не само че е банален, ами е и неточен — казах аз. — Не са „поля“, а „гори“.
Коукър се намръщи и се замисли.
— Ех, прав сте, приятелю, така е — призна той.
Усетих как не само на Коукър, но и моето настроение започна да се оправя. Видът на откритата шир някак си като че обнадеждаваше. Вярно е, че младите зелени посеви никога нямаше да бъдат ожънати, след като узрееха, нито плодовете прибрани от дърветата. Вярно е, че тези поля никога нямаше да изглеждат така спретнати и подредени, както бяха сега, но независимо от това те щяха да продължават да съществуват по свой собствен начин. Те не бяха като градовете стерилни и завинаги мъртви. Тук човек можеше да работи, да се грижи за тях и все още да намери някакво бъдеще. Сред тях съществованието ми от предишната седмица ми се стори като това на плъх, който се храни с трохи и се рови из бунищата. И колкото повече гледах тези поля, толкова повече на душата ми олекваше.
Някои градове, които срещахме по пътя си, Риидинг или Нюбъри, ни връщаха лондонското настроение за известно време, но това бяха просто спадове в кривата на съживяването.
Човешкият мозък притежава едно изключително свойство — неспособността му дълго да съхранява трагичното настроение. По това той прилича на феникса. Дали е полезно или вредно, не знам, но то е част от волята да оцелееш и същевременно благодарение на него за човечеството е било възможно да започва все нови и нови унищожителни войни. Но това е необходим елемент на нашия житейски механизъм, елемент, благодарение на който човек винаги спира да плаче, па макар и да се е преобърнал целият керван. Драматичното в крайна сметка трябва да се превърне в нещо обикновено, ако искаме животът да е поносим. Под тези сини небеса, в които няколко бели облачета плуваха като космически айсберги, споменът за градовете вече не беше така подтискащ и усещането, че съществуваме, ни ободри като живителен ветрец. Може би това няма да ме извини, но поне ще обясни защо докато карах, на няколко пъти с удивление се хващах, че си пея.