— Току-що пристигнахме — казах аз. — Какво да правим?
Тя спря за момент, като продължаваше да стиска вилицата и оправи с опакото на ръката си падналата на челото й къдрица.
— Ще ни помогнете много, ако един от вас се заеме със зеленчуците, а другият с чиниите.
Захванах се с две големи качета със зеле и картофи. Докато ги разпределях, оглеждах присъствуващите. Джозела не беше сред тях, а не можах да открия и нито един от по-забележителните представители на групата, които бяха излезли с предложения в сградата на Университета, въпреки че лицата на някои от жените ми се сториха познати.
Процентът на мъжете беше значително по-висок, отколкото в другата група, а подборът им — странен. Няколко от тях биха могли да минат и за лондончани или поне за граждани, но болшинството бяха облечени в селски работни дрехи. Изключение от двата вида правеше един свещеник на средна възраст. Това обаче, което ги обединяваше, беше слепотата.
При жените разнообразието беше по-голямо. Някои бяха с градски дрехи, съвсем неподходящи за тази обстановка, други вероятно бяха местни жителки. От последната група само едно момиче виждаше, но другата се състоеше от около половин дузина, които виждаха, и няколко, които, макар и слепи, бяха доста сръчни.
Коукър също беше огледал обстановката.
— Много странна сбирщина — забеляза той. — Открихте ли я вече?
Поклатих глава, разбрал с отчаяние, че много повече съм залагал на надеждата, че ще я намеря тук, отколкото съм си давал сметка пред самия себе си.
— Интересно — продължи Коукър. — Тук практически няма никой от тези, които отвлякох заедно с вас, освен онова момиче, което реже на края на масата.
— Тя позна ли ви? — попитах го аз.
— Мисля, че да. Хвърли ми много мръсен поглед.
Когато с рязането и сервирането беше приключено, ние си взехме чиниите и си намерихме място до масата. За готвенето и храната не можеше да се каже нищо лошо, а и след като цяла седмица бяхме яли студени консерви, интересът ни към топлата храна беше силно изострен. Когато се нахранихме, някой почука по масата. Свещеникът се изправи, почака всички да замълчат и заговори:
— Приятели мои, сега, когато изтича още един ден, време е да възобновим нашите благодарности към бога за неговото висше милосърдие да ни запази в това нещастие. Искам всички да му се помолим да съжали всички онези, които все още се скитат самотни в тъмнина, и да насочи стъпките им насам, където ще можем да ги подкрепим. Нека всички отправим молба към него да ни помогне да преживеем всички мъки и изпитания по пътя си и в неговото време и с неговата помощ да успеем да изиграем ролята си в повторното съграждане на един по-добър свят за негова още по-голяма слава.
Той сведе глава.
— „Велики и премислостиви боже…“
След „амин“-а свещеникът подхвана химн. Когато и той беше изпят, хората се разделиха по групички, като всеки се държеше за съседа си, и четири от момичетата, които виждаха, ги изведоха.
Запалих цигара. Коукър разсеяно взе една от моите и без да каже нито дума, запуши. Едно момиче се приближи към нас.
— Ще ни помогнете ли да разчистим? — попита тя. — Надявам се, че мис Дюран скоро ще се върне.
— Мис Дюран? — повторих аз.
— Тя се занимава с организацията — обясни момичето. — С нея ще се разберете за всичко.
Един час по-късно, когато почти се беше здрачило, чухме, че мис Дюран се е върнала. Открихме я в малка стаичка с вид на кабинет и осветена само от двете свещи на бюрото. Веднага я познах. Това беше мургавата жена с тънките устни, която беше говорила на събранието от името на опозицията. В момента цялото й внимание беше насочено към Коукър. Изражението й не беше по-благо, отколкото по време на предишния случай.
— Съобщиха ми — каза тя студено, гледайки Коукър с такова отвращение, като че ли беше някаква тиня, — съобщиха ми, че вие сте човекът, който организира нападението върху сградата на Университета.
Той се съгласи и зачака.
— Тогава бих могла още сега и завинаги да ви кажа, че тук, в нашето общество, няма място за такива брутални методи, нито пък имаме намерение да ги толерираме.
Коукър леко се усмихна. После й отговори в най-добрия стил, характерен за средната класа:
— Това е въпрос на виждане. Има ли кой да отсъди кои са били по-брутални? Тези, които сметнаха, че са отговорни пред настоящето, и останаха, или онези, които смятаха, че са отговорни пред бъдещето, и заминаха?