Това ми приличаше на… как да ви кажа? Предполагам, че сте виждали грешниците в ада от картините на Доре. Само че Доре не е могъл да изобрази и звуците — риданията, приглушените стонове и отчаяните вопли, които се разнасяха от време на време.
Не беше по силите ми да издържа гледката повече от една-две минути. Побягнах обратно нагоре по стълбите.
Имах чувството, че съм длъжен да направя нещо за тези хора. Може би да ги изведа на улицата и поне да сложа край на това убийствено въртене. Само един поглед обаче ми бе достатъчен, за да се убедя, че не бих могъл да се добера до вратата, за да ги насоча навън. Освен това, ако трябваше да ги изведа и действително успеех да го направя — после какво?
Седнах за малко на едно стъпало и хванах главата си с ръце, опитвайки се да превъзмогна кошмара, а ужасните звуци продължаваха да отекват в ушите ми. После намерих друг изход. Тясна служебна стълба, която водеше до някакъв черен вход и оттам на двора.
Може би не разказвам тази част от историята много добре. Всичко беше толкова неочаквано и шокиращо, че за известен период съвсем съзнателно се мъчех да забравя подробностите. Точно тогава всичко ми се струваше някакъв ужасен кошмар, спасение от който отчаяно, но напразно търсех в събуждането си. Даже след като вече бях излязъл на двора, все още почти отказвах да повярвам, че видяното е истина.
В едно нещо обаче бях абсолютно сигурен. Действителност или кошмар, не знам, но чувствувах такава необходимост от алкохол, каквато никога преди не бях изпитвал.
Малката странична уличка, където се озовах, беше пуста, но почти точно срещу вратата на двора имаше бар. И сега си спомням името му — „Оръжието на Алъмейн“. На една дъска, закачена на желязна скоба, беше нарисувана някаква особа, която би трябвало да прилича на виконт Монтгомъри, а отдолу една от вратите зееше отворена.
Насочих се право натам. Още с влизането ме обзе успокояващо чувство за нормалност. Вътре беше прозаично и познато, както в безброй други барове.
Въпреки че в централното помещение нямаше никой, зад ъгъла с положителност ставаше нещо. Чуваше се тежко дишане. Някаква тапа с гръм напусна бутилката си. Тишина. После мъжки глас забеляза:
— По дяволите, пак джин! Аман от тоя джин!
Последва оглушителен трясък и пиянски кикот.
— Я, огледалото ше штроши. И беш туй от теш огледала няма полжа.
Гръмна нова тапа.
— Отново тоз’ проклет джин. — обидено се оплака гласът. — Да го вземат мътните тоя джин!
Този път бутилката се удари в нещо меко, тупна на пода и остана да лежи там, избълбуквайки съдържанието си.
— Хей! — извиках аз. — Нещо за пиене ли искаш?
Възцари се тишина. После:
— Ти кой си? — предпазливо се осведоми гласът.
— От болницата съм. Искам да пийна нещо.
— Не моа си спомня гласа ти. Можеш ли да виждаш?
— Да.
— Добре тогава, докторче, иди за бога до бара и ми намери бутилка уиски.
— Колкото за това, доктор съм.
Покатерих се през тезгяха и влязох отзад. Там само по панталони и риза без яка стоеше червендалест шкембелия с посивяващи моржови мустаци. Беше порядъчно пиян. Имаше вид на човек, който не е много сигурен дали да отвори бутилката, която държеше, или да я използва за оръжие.
— Кат’ не си доктор, к’ъв си? — запита той подозрително.
— Бях пациент, но имам точно толкова нужда от алкохол, колкото всеки лекар. — И добавих: — А това, което държиш, отново е джин.
— А, така ли! Проклет джин! — каза той и го запрати нанякъде.
Шишето излетя през прозореца с бодър трясък.
— Я ми дай този тирбушон.
Свалих от рафта бутилка уиски, отворих я и му я подадох с една чаша. За себе си избрах силен коняк със съвсем малко сода, а после още един. След това ръката ми не трепереше толкова много.
Погледнах другаря си. Пиеше уискито си чисто, направо от бутилката.
— Ще се напиеш — казах му.
Той спря и обърна главата си към мен. Бих могъл да се закълна, че ме вижда.
— Да се напия! По дяволите, та аз съм пиян — каза човекът презрително.
Беше толкова безнадеждно прав, че не му възразих. Помисли за миг, преди да обяви:
— Трябва да ше напия. Трябва да ше напия много повече. — Наклони се по-близо към мен. — Знаеш ли к’во? Аз шъм сляп. Това шъм аш — сляп като прилеп. Всички са слепи като прилепи. Освен теб. Защо не си сляп като прилеп?
— Не знам.
— Майната й на таз проклета комета! Тя е виновна жа всичко. Желени падащи жвежди, а шега всички ша шлепи като прилепи. Ти видя ли желените падащи жвежди?