— С други думи, импровизирай в момента. Не се опитвай нищо да планираш. Така доникъде няма да я докараме.
— Точно тук трябва да се прояви ръководителят. Той планира нещата, но е достатъчно умен, за да не го казва. И когато промените станат необходими, той ги прокарва като отстъпка — временна, разбира се — пред обстоятелствата. А ако е и талантлив, прокарва отстъпките в правилна последователност и в окончателна форма. Срещу всеки план винаги ще се намерят съкрушителни възражения, но отстъпки трябва да се правят — в критични обстоятелства.
— Много макиавелски ми звучи. Обичам да знам към какво се стремя и да се движа право към целта.
— Повечето хора не обичат, макар че може би ще твърдят противното. Те предпочитат да ги увещават, примамват или даже принуждават. По този начин никога не грешат: а ако има грешка, причината винаги е в нещо друго или в някой друг, т.е. извън тях. Да се върви напред — това е механистично виждане, а хората по принцип не са машини. Те имат свои собствени мозъци — предимно селски мозъци, които се чувствуват най-добре, когато са на познат терен.
— Тогава според вас излиза, че шансовете на Бийдли не са много големи. Той е зает само с планове, просмукан е от тях до мозъка на костите си.
— Бийдли ще си има своите проблеми. Но хората от неговата група поне направиха някакъв избор, а тези тук всичко отричат. Това, което ги обединява, е единствено навикът да се съпротивляват на всеки план — замълчах. После добавих: — Знаете ли, това момиче обаче беше право за едно нещо. По-добре ще се чувствувате с другата група. Нейната реакция беше пример за това, което ще получите, ако се опитате да ръководите тези хора по вашите методи. Човек не може да закара стадо овце до пазара по една абсолютна права линия, но все пак има начини да ги закара дотам.
— Тази вечер сте необичайно циничен и използвате много метафори — отбеляза Коукър.
— Няма нищо цинично в това, да забележиш как овчарят се справя с овцете си.
— Но да се гледа на хората като на овце може да се стори цинично на някои.
— То не е толкова цинично и значително по-човешко, отколкото да гледаш на тях като на механизми, пригодени за дистанционно управление.
— Хм — каза Коукър. — Трябва да си помисля върху това.
…И по-нататък
На следващата сутрин действувах абсолютно безсистемно. Оглеждах се, помогнах тук-таме и задавах много въпроси.
Бях прекарал отвратителна нощ. Докато не легнах, все още не съзнавах напълно до каква степен бях разчитал, че ще намеря Джозела в Тиншам. И въпреки че бях много уморен след пътуването през деня, не можех да заспя; лежах буден в тъмното и усещах, че съм се провалил, а нямах никакви други планове. Така доверчиво бях прегърнал идеята, че тя и групата на Бийдли ще са тук, че не бях сметнал за нужно да измислям друг вариант, ако не ги намеря. И тогава за пръв път ми хрумна, че даже и да успея да ги настигна, това все още не означаваше, че ще я открия. Фактът, че беше напуснала Уестминстър малко преди да я потърся, във всеки случай означаваше, че трябва да е доста назад от основната група. Очевидно това, което се налагаше да направя, беше да разпитам подробно всички пристигнали в Тиншам през предните два дни.
Засега трябваше да приема, че Джозела е тръгнала насам. Това беше единствената ми следа. Оттук следваше да приема, че се е върнала в Университета и е намерила написания върху вратата адрес — при положение, че съществуваше напълно реалната възможност тя изобщо да не е ходила там, а отвратена от всичко, да се е измъкнала по най-бързия начин от зловонието, в което се беше превърнал Лондон.
Мисълта обаче, с която трябваше да се боря най-отчаяно, беше възможността тя да се е заразила от неизвестната за мен болест, унищожила и двете групи. Но тази възможност нямаше да обмислям, докато не ме принудеха обстоятелствата.
И тогава това напрегнато будуване в малките часове ме накара да осъзная ясно, че стремежът ми да се присъединя към групата на Бийдли беше нещо съвсем вторично пред желанието ми да намеря Джозела. Ако в крайна сметка ги намерех и тя не беше с тях… е, каква щеше да бъде следващата ми крачка щях да реша в зависимост от обстоятелствата, но във всеки случай нямаше да е примирение със съдбата…