Когато се събудих, леглото на Коукър вече беше празно и аз реших да посветя сутринта главно на събиране на информация. Една от трудностите беше, че като че ли на никой не му беше хрумнало да записва имената на онези, на които Тиншам не се бе харесал и отминали нататък. Името на Джозела не говореше нищо на тези хора, с изключение на няколко, които си припомниха с неодобрение. Опитите ми да я опиша не събудиха никакви конкретни спомени. Във всеки случай момиче, облечено в морскосин скиорски костюм, не беше идвало — това успях да установя, — но пък защо трябваше все още да бъде облечена с него. Приключих с въпросите си, след като безкрайно бях досадил на всички и удвоил собственото си безсилие. Съществуваше много малка възможност едно от момичетата, което беше дошло и заминало в деня преди нашето пристигане, да е била тя, но не ми се струваше вероятно Джозела да остави толкова бледи следи в съзнанието на хората — особено като се вземат пред вид предразсъдъците…
Коукър се появи чак на обед. Занимавал се с основно проучване на имението. Беше направил списък на животните и броя на ослепелите сред тях. Проверил земеделските сечива и машини. Открил източниците на прясна вода. Прегледал хранителните складове — и за хора, и за животни. Научил кои от момичетата са били слепи още преди катастрофата и прикрепил останалите към тях, да ги обучават доколкото могат.
Установил, че болшинството от мъжете са силно подтиснати от доброжелателното уверение на свещеника, че ще могат да вършат много полезни неща, като например ъ-ъ-ъ, да плетат кошници и ъ-ъ-ъ, да тъкат, и направил всичко възможно да ги ободри и обнадежди с по-добри перспективи. Срещнал мис Дюран и й казал, че ако в най-скоро време не се измисли някакъв начин слепите жени да поемат част от работата, тежаща върху плещите на другите, цялата система ще рухне само за десетина дни; и също, ако случайно бог откликне на молбите на свещеника при тях да дойдат още слепци, имението ще стане абсолютно неуправляемо. И тъкмо започнал да я информира за другите си наблюдения, наблягайки на необходимостта незабавно да се започне събиране на хранителни припаси и изработване на приспособления, с чиято помощ слепите мъже да могат да вършат полезна работа, когато тя рязко го прекъснала. Ясно виждал, че била много по-обезпокоена, отколкото признавала. Решителността, която я довела до скъсване отношенията с другата група, и сега я накарала с неблагодарност и и гняв да избухне пред него. На края го уведомила, че според информацията, която получила, нямало никаква вероятност както той, така и възгледите му да се окажат подходящи за нейната община.
— Бедата на тази жена е, че иска да командува — каза Коукър. — То е в кръвта й — съвсем отделно от висшите й принципи.
— Абсолютна клевета — възпротивих се аз. — Може би искате да кажете, че нейните принципи са толкова непогрешими, че тя трябва да е отговорна за всичко — и оттук, следва, че е нейно задължение да води останалите.
— Все същото — отговори той.
— Да, но звучи много по-добре.
Коукър се замисли за момент.
— Ако веднага не се заеме да организира работата в имението, ще направи така, че тук ще настъпи невероятен хаос. Прегледахте ли оборудването?
Поклатих глава. Разказах му какво съм правил сутринта.
— Струва ми се, че шансовете ви не са много големи. Какво ще правите при това положение?
— Ще тръгна след групата на Майкъл Бийдли.
— А ако тя не е с тях?
— Нищо друго не ми остава, освен да се надявам, че е. Трябва да бъде. Къде другаде би могла да бъде?
Той понечи да каже нещо, но се отказа. После продължи:
— Мисля да дойда с вас. Много вероятно е и онези да не ми се зарадват повече от тези тук, като се имат пред вид някои неща, но все някак ще го преживея. Видях как едни хора загинаха и разбирам, че и с тези ще стане същото — по-бавно и може би по-мъчително. Не е ли странно? Като че ли в този момент благопристойните намерения са най-опасни. И дявол го взел, срамота е, защото това място би могло да съществува, въпреки големия брой на слепите. Нужно е само да се взима от Тиншам и това може да продължи още доста време. Организацията е единственото, което липсва.
— И желание за организация — допълних аз.
— Да, и това също — съгласи се той. — Знаете ли, бедата е там, че въпреки всичко, което се случи, тези хора още не са проумели нещата. Те не желаят да се залавят за работа — защото така ще признаят, че е дошъл краят. Някъде в дъното на съзнанието им мъждука надеждата, че са на нещо като лагер, че зависят от някого и все още чакат нещо да се случи.