— Това е вярно, но тук няма нищо чудно — съгласих се аз. — На нас самите ни трябваше доста време, докато се убедим в противното, а те не са видели това, което ние видяхме. И действително тук, извън градовете, всичко изглежда някак си не толкова внезапно, не така окончателно.
— Добре, но все пак те трябва да започнат да проумяват, и то скоро — ако искат да оживеят — каза Коукър и отново огледа помещението. — Няма да стане никакво чудо, което да ги спаси.
— Дайте им време. И те ще се убедят в това, както и ние самите. Вие винаги толкова бързате. Та времето вече не е пари.
— Парите вече нямат значение, но времето има. Трябва да се помисли за жътвата, да се стъкми мелница, за да се смеле брашното, да се осигури храна за животните за през зимата.
Поклатих глава.
— Всички тези неща не са толкова спешни, Коукър. В градовете сигурно има огромно количество брашно и както изглежда, прекалено малко хора, които да го използват. Още много дълго ще можем да живеем от стария капитал. Ако действително има нещо, което трябва да се направи незабавно, то е да се обучат слепите да работят, преди да имаме нужда от тяхната помощ.
— Все едно, но ако тук нещо не се направи, тези, които виждат, няма да издържат дълго. И трябва да грохнат само един или двама и мястото ще се превърне в истински ад.
С това трябваше да се съглася.
Късно следобед успях да открия мис Дюран. Като че ли никой друг не знаеше и не се интересуваше къде беше отишъл Майкъл Бийдли с групата си, но не можех да повярвам, че не са оставили указания за онези, които биха искали да ги последват. Мис Дюран не остана никак доволна. Отначало даже помислих, че няма да ми каже. И това не се дължеше само на явното ми предпочитание към компанията на другите. Загубата даже и на един здрав мъж, пък бил той и с неподходящи разбирания, беше много сериозна при сегашните обстоятелства. Въпреки всичко обаче тя предпочете да не прояви слабост, като ме помоли да остана. На края рязко каза:
— Имаха намерение да се отправят някъде към Бииминстър в Дорсет. Нищо повече не мога да ви кажа.
Върнах се и съобщих това на Коукър. Той се огледа наоколо. После поклати глава, но някак скръбно.
— О’кей, утре се отписваме от този пансион.
— Говорите като пионер — казах аз. — Или по-скоро като пионер, отколкото като англичанин.
В девет часа на другата сутрин бяхме вече изминали около дванайсет мили от пътя си, пътувайки както преди с двата камиона. Постави се въпросът, дали да не вземем някоя по-удобна кола и да оставим камионите на хората от Тиншам, но аз не исках да се разделям с моя. Лично бях събирал багажа и знаех точно какво има в него. Освен сандъка с противотрифидни снаряжения, които бяха предизвикали силното неодобрение на Майкъл Бийдли, бях си разрешил малко да разширя съдържанието на товара си и бях подбрал неща, които сметнах, че трудно ще се намерят извън големите градове; неща като малък набор от батерии, няколко помпи, комплекти с хубави инструменти. Всички тези неща по-късно щяха да могат да се намират, но в един период от време здравият разум трябваше да ни държи далеч от градове с всякаква големина. Обитателите на Тиншам имаха начин да се снабдяват от градове, все още незасегнати от болестта. Два товара така или иначе нямаше да имат голямо значение за тях, затова си тръгнахме, както бяхме дошли.
Времето се беше задържало хубаво. В по-високите части въздухът все още беше чист, въпреки че повечето села бяха вече неприятни. Много рядко виждахме някоя неподвижна фигура, лежаща сред полето или край пътя. Както и в Лондон, изглежда, някакъв инстинкт беше подтикнал хората да си намерят прикритие. Улиците в селата бяха празни, а полята наоколо пусти, като че целият човешки род и повечето животни се бяха изпарили. Така беше, докато стигнахме в Стийпъл Хъни.
От хълма, по който се спускаше пътят, се виждаше цялото село. То се беше скупчило от другата страна на каменен мост, прекрачил игрива рекичка. Беше малко и тихо селце, сгушило къщите си около една сънлива църквица и заобиколено от пунктира на бяло варосаните си стени. Зидът му говореше, че близо век и повече тук не се беше случвало нищо, което да наруши спокойния живот под сламените покриви. Но както и в другите села, сега тук нищо не помръдваше, нито един комин не пушеше. И точно когато вече бяхме преполовили хълма, някакво движение привлече погледа ми.
На другия край на моста, от лявата страна, една от къщите беше малко настрани от пътя, така че прозорците й гледаха косо към нас. На една скоба върху стената беше закачен надпис „Странноприемница“ и от прозореца точно над надписа нещо бяло се ветрееше. Като наближихме, успях да различа човека, който се беше надвесил навън и енергично ни махаше с някакъв пешкир. Заключих, че е сляп, иначе щеше да излезе на пътя да ни спре. Размахваше пешкира прекалено жизнено, за да е болен.