Сигнализирах на Коукър и спрях, щом преминахме моста. Човекът на прозореца отпусна пешкира си. Извика нещо, което не можах да чуя от шума на моторите, и изчезна. И двамата изгасихме двигателите. Беше толкова тихо, че можехме да го чуем как тропа по дървената стълба вътре в къщата. Вратата се отвори и той излезе навън, като държеше двете си ръце протегнати напред. В този миг нещо като светкавица изплющя от храстите вляво и го удари. Той извика само веднъж и се строполи на земята.
Взех пушката и излязох от кабината. Пообиколих малко, преди да успея да различа трифида, притаил се в сянката на един храст. После отнесох с изстрел върха му.
Коукър също беше слязъл от камиона и застанал близо до мен. Погледна човека на земята, а после обезглавения трифид.
— Той беше… не, по дяволите, не може да го е чакал, нали? — каза той. — Трябва да се е случило просто така… Той не е знаел, че човекът ще излезе точно от тази врата… Искам да кажа, той не е могъл да знае, нали?
— А може би е могъл? Всеки случай, действуваше поразително точно — казах аз.
Коукър ме изгледа с безпокойство.
— Дяволски точно. Но вие не вярвате, че те наистина…?
— Съществува някаква негласна уговорка да не се вярват разни неща, свързани с трифидите — казах, а после добавих: — наоколо може да има и други.
Огледахме внимателно всички скришни места в близост до къщата, но нищо не открихме.
— Ще ми се да пийна нещо — предложи Коукър.
Като изключим праха по тезгяха, малкият бар в странноприемницата изглеждаше съвсем нормално. И двамата си наляхме уиски. Коукър изпразни своята чаша на един дъх. После разтревожено се обърна към мен.
— Тази работа не ми хареса. Не, изобщо не ми хареса. Бил, вие трябва да знаете много повече за тези отвратителни неща от останалите хора. Той не беше… Искам да кажа случайно е бил там, нали?
— Според мен… — започнах, а после замълчах и се заслушах в бързото барабанене навън. Отидох до прозореца и го отворих. Изпразних и втория спусък във вече обезглавения трифид, но този път ниско в основата на стеблото. Барабаненето спря.
— Бедата с трифидите — казах аз, след като отново напълнихме чашите си — е главно в това, което не знаем за тях. — Разказах му една-две от теориите на Уолтър. Коукър ме гледаше стреснато.
— Но вие не мислите, че те наистина „разговарят“, когато потропват така?
— Никога не съм бил сигурен — признах аз. — Но стигам дотам, че смея да твърдя, че това е някаква сигнализация. Уолтър обаче го смяташе за истински „говор“ — а той действително знаеше за тях много повече от всички мои познати.
Изхвърлих двете празни гилзи и отново заредих пушката.
— И той наистина е споменавал за тяхното преимущество пред слепия човек?
— Да, това беше преди няколко години — забелязах аз.
— И все пак — странно съвпадение.
— Нетърпелив сте, както винаги. Почти всеки удар на съдбата може да се приеме за странно съвпадение, ако човек се замисли по-внимателно или изчака по-дълго.
Допихме чашите си и тръгнахме да излизаме. Коукър погледна през прозореца, хвана ръката ми и посочи навън. Два трифида току-що бяха излезли иззад ъгъла и се насочваха към храста, в който се беше притаил първият. Изчаках ги да спрат, а после обезглавих и двата. Излязохме през прозореца, където не можеше да ни стигне никакъв трифид, и като внимателно се оглеждахме, се отправихме към камионите.
— Още едно съвпадение? Или може би идваха да проверят какво е станало с приятелчето им? — попита Коукър.
Излязохме от селото, като се движехме по тесни междуселски пътища. Струваше ми се, че сега срещахме повече трифиди, отколкото през първото ни пътуване — или може би просто бях станал по-чувствителен към присъствието им? Но нямаше нищо чудно и да бях прав, защото тогава се движехме все по главни пътища, а от опит знаех, че се стараят да избягват твърдите повърхности, те някак си не са удобни за корените им, подобни на крайници. Постепенно обаче се убедих, че сега наистина срещаме повече, и даже започна да ми се струва, че те не са съвсем безразлични към нас. Разбира се, не можех да бъда сигурен, че тези, които виждахме да ни приближават, не се движеха в тази посока просто случайно.
По-сериозен инцидент се случи, когато един изплющя срещу мен, като минавах покрай някакви храсти. За щастие все още не беше усвоил прицелването по движещо се превозно средство. Малко беше поизбързал и остави следите си във вид на малки капчици отрова върху предното стъкло. Преди да успее да удари отново, вече бях отминал. Но оттогава, въпреки горещината, винаги държах прозореца откъм моята страна затворен.