През последната седмица бях се замислял за трифидите само когато ги срещнех. Тези, които бях видял в къщата на Джозела, и онези, нападнали групата ми в района на „Хемпстед“, ме разтревожиха, но през по-голямата част от времето винаги имаше по-спешни неща, за които да се тревожа. Но сега, като се замислях за нашето пътуване, състоянието на имението в Тиншам, преди мис Дюран да го разчисти с помощта на ловните пушки, и положението в селата, през които минавахме, започнах да си задавам въпроса, каква част от жителите дължаха изчезването си на трифидите.
В следващото село карах бавно и се оглеждах внимателно. В някои градини лежаха тела, които бяха там от няколко дни — и почти винаги недалеч от тях успявах да забележа и по някой трифид. Имах чувството, че трифидите атакуваха само на такива места, където имаше мека почва, в която да заровят корените си, докато чакат. Много рядко можеше да се види някое тяло, но никога трифид там, където входните врати на къщите излизаха право на улицата.
Струваше ми се, че се досещах какво беше станало в повечето села. Хората, излезли да търсят храна, са били в сравнителна безопасност, докато са се движели из павираните участъци, но в момента, в който са се отделяли от тях или даже са минавали покрай някоя градинска ограда или стобор, опасността жилото да изплющи е била много голяма. Преди да паднат, някои са успявали да извикат и когато не са се връщали, останалите започнали да се страхуват. От време на време, подгонени от глада, някои отново излизали. Една малка част може би са имали късмет и са се връщали, но повечето са се загубвали и скитали до пълно изтощение или докато попаднели в обсега на някой трифид. Останалите вероятно са се досещали какво става. Тези, които имали градина, може би са чували изплющяването на жилото и разбирали, че пред тях има два пътя — или да умрат от глад в къщи, или да споделят участта на тези, които вече били излезли. Много оставали вътре, като се хранели с припасите, които имали, докато чакали помощ, която никога нямало да дойде. В подобно положение трябва да е бил и човекът от странноприемницата в Стиипъл Хъни.
Мисълта, че съществуваше възможност в някои от къщите, покрай които минавахме, все още да има хора, успели да издържат досега, не беше никак приятна. Отново изникваше същият въпрос, пред който бяхме изправени в Лондон — чувството, че човек е длъжен, според всички норми на цивилизацията, да се опита да ги намери и да направи нещо за тях, и отчайващата истина за пропилените усилия, с които щеше да завърши всеки подобен опит, както беше станало и преди.
И отново същият въпрос. Какво може да направи човек, имащ най-добрите намерения, освен да удължи страданието? Да поразмахва чистата си съвест още малко, за да види отново резултата от напразните си усилия.
Няма никакъв смисъл, твърдо реших аз, да се влиза в района на земетресението, докато сградите все още падат — спасителните операции трябва да започнат чак след като всички трусове затихнат. Но здравият разум съвсем не правеше нещата по-лесни. Старият професор беше прекалено прав, когато подчерта колко трудно приспособимо е човешкото съзнание…
Трифидите усложняваха нещата до неочаквани размери. Разбира се, имаше много други разсадници освен плантациите на нашата компания. В тях ги отглеждаха за нас, за частни лица или за разни други клонове на индустрията, в които се използваха техните деривати. Мнозинството от тези разсадници, по климатични съображения, се намираха в южната част на страната. И въпреки всичко, ако това, което вече бяхме видели, беше показател за начина, по който се бяха освободили и разпространили, изглежда, броят им е бил далеч по-голям, отколкото предполагах. Перспективата, че с всеки изминат ден все повече от тях съзряваха, а подрязаните екземпляри възобновяваха жилата си, съвсем не беше успокоителна…
Със само още две спирания, едното за храна, а другото за гориво, напредвахме добре и около четири и половина следобед влязохме в Бииминстър. Стигнахме самия център на града, а следи, които да подсказват присъствието на групата на Бийдли, все още не бяхме видели.
На пръв поглед градът беше точно толкова лишен от живот, колкото всички останали, през които бяхме минали този ден. Главната търговска улица, в която навлязохме, беше гола и пуста, с изключение на два камиона, паркирани в единия й край. Бяхме изминали около двайсетина ярда, когато иззад единия камион излезе човек с насочена карабина. Той съзнателно стреля над главата ми, а после свали мерника.