В задънена улица
Върху подобно предупреждение не правя никакъв коментар. Спрях.
Мъжът беше едър и рус. С пушката боравеше съвсем свойски. Без да я премества от целта си, той посочи два пъти настрани с глава. Приех го като знак да изляза от кабината. Слязох и показах празните си ръце. Когато наближих единия от паркираните камиони, иззад него се появиха още един мъж и едно момиче. Гласът на Коукър се разнесе зад мен:
— По-добре свали тази пушка, приятелю. Всички сте ми на мерника.
Русокосият се заозърта. Ако исках, това беше моментът да се нахвърля върху него, но само му казах:
— Той е прав. Но както и да е, идваме със съвсем мирни намерения.
Мъжът свали карабината, но не беше много убеден. Коукър излезе иззад прикритието на моя камион, заради който никой не беше забелязал появата му.
— Що за идея? Да се изядем като кучета ли? — каза той.
— Само двамата ли сте? — попита вторият мъж.
Коукър го изгледа.
— А вие какво очаквате? Митинг? Да, само двамата сме.
Тримата видимо си отдъхнаха. Русият обясни:
— Мислехме, че сте банда от някой голям град. Очакваме подобни нападения заради хранителните ни припаси.
— О — каза Коукър. — От което можем да си направим извода, че скоро не сте били в някой по-голям град. Ако това е единственият ви проблем, спокойно можете да го забравите. Всички банди, доколкото ги има, в момента са заети със съвсем други неща. В същност, ако мога така да се изразя, правят същото, което и вие.
— Мислите ли, че няма да дойдат?
— Абсолютно сигурен съм — той ги изгледа. — Вие от групата на Бийдли ли сте?
Тримата озадачено се спогледаха.
— Жалко — каза Коукър. — Това щеше да е първият ни успех от доста време насам.
— А каква е тази група на Бийдли? — попита русият. След толкова часове шофиране в напечената от слънцето кабина се чувствувах съвсем изсъхнал и повехнал. Предложих за разговора да намерим някое по-подходящо място от средата на улицата. Заобиколихме техните коли, газейки сред познатите купища от бисквитени кутии, сандъци с чай, парчета бекон, чували със захар, пакети сол и всичко останало, докато стигнахме до малко барче. Пред чаша бира ние с Коукър накратко им разказахме какво бяхме правили и какво знаехме. После дойде техният ред.
По всичко изглеждаше, че те бяха по-активната половина от една група, състояща се от шест човека. Останалите трима — две жени и един мъж — бяха настанени в къщата, избрана за тяхна база.
Някъде около обед на седми май, вторник, русокосият и момичето пътували с неговата кола към западната част на страната. Отивали да прекарат двуседмичната си ваканция в Корнуол и карали доста бързо до мига, в който иззад един завой близо до Крюкърн внезапно изскочил двуетажен автобус. Колата решително налетяла върху автобуса и последното нещо, което си спомнял русият, бил ужасяващият силует на автобуса, който му се сторил висок като планина, надвиснала точно над него.
Събудил се в някакво легло, за да открие, като мен, че наоколо царяла тайнствена тишина. Освен едно общо чувство за болка, няколко порязвания и пулсиращ главобол като че ли нямал кой знае какви повреди. И когато, каза той, прекалено дълго никой не дошъл, станал и проучил мястото, за да разбере, че се намира в малка селска болница. В едно отделение открил момичето и още две жени, едната от които била в съзнание, но неподвижна поради гипсираните си крак и ръка. В съседното имало двама мъже — единият бил сегашният му другар, а другият също бил с гипсиран крак. В цялата болница имало всичко единайсет души, осем от които виждали. От слепите двама били тежко болни и приковани на легло. Като начало неговото положение било значително по-загадъчно от моето. Те останали в малката болница, като правели всичко според силите си за тежко болните, чудели се какво се е случило и се надявали, че все някой ще се появи, за да им помогне. Нямали никаква представа от какво били болни двамата слепи пациенти, нито как да ги лекуват. Единственото, което можели да направят за тях, било да ги хранят и да се опитват да облекчат страданията им. И двамата починали на следващия ден. Един от останалите мъже изчезнал, без никой да разбере кога си е отишъл. Онези, които били в болницата за наранявания, получени при преобръщането на автобуса, били все местни хора. Щом почувствували, че са се пооправили, тръгнали да търсят близките си. И така, в крайна сметка, останали шест човека, двама от които със счупени крайници.
До този момент те вече били осъзнали, че случилото се е достатъчно сериозно, което означавало, че поне за известно време трябвало да се грижат сами за себе си, но все още цялата истина била твърде далеч от тях. Решили да напуснат болницата и да си намерят някое по-подходящо място, защото предположили, че в градовете сигурно имало много повече виждащи и че вследствие дезорганизацията властта сигурно е попаднала в ръцете на тълпата. От този ден те започнали да очакват настъплението на тези тълпи, което според тях щяло да стане след привършването на хранителните запаси по градовете, и си ги представяли като една ненаситна армия, помитаща всичко по пътя си. Затова главната им грижа била да съберат достатъчно припаси и да се приготвят за обсадата.