И когато ги уверихме, че това е последното нещо, което има вероятност да им се случи, те се спогледаха някак тъжно.
Странна беше тази тройка. Русокосият се оказа служител във фондовата борса и се наричаше Стивън Бренел. Приятелката му беше симпатично, добре сложено момиче, което от време на време инсценираше раздразнителност, но не и искрено удивление пред следващата изненада, която животът можеше да й поднесе. Беше изкарвала прехраната си по доста мъгляв начин, като например — моделирала рокли и после ги продавала, изпълнявала дребни роли в киното, след като пропуснала възможността да отиде в Холивуд, изпълнявала функцията домакин в някакви странни клубове и подпомагала всички подобни свои дейности по най-всевъзможни начини, стига да се появяла подходяща възможност — очевидно една от тези „възможности“ била и предстоящата ваканция в Корнуол. Тя споделяше непоклатимото убеждение, че нищо сериозно не би могло да се случи на Америка и че всичко се свеждаше до въпроса да се издържи, докато дойдат американците, за да оправят нещата. Това беше най-неразтревоженият човек, когото срещах от началото на катастрофата, въпреки че от време на време въздишаше по ярките светлини, които, надяваше се тя, американците ще побързат да оправят.
Третият член, мургавият млад човек, страдаше от силна неудовлетвореност. Беше работил непрекъснато и пестял усилено, за да открие свой собствен магазин за радиочасти. Той имаше амбиции. „Да вземем Форд — казваше младежът — или да вземем лорд Нъфилд — той е започнал от работилница за велосипеди, не по-голяма от моя магазин, а виждате ли докъде е стигнал! Точно това смятах да направя и аз. А сега погледнете как идиотски се обърка всичко! Не е честно!“ Съдбата, според него, не искаше вече фордовци и нъфилдовци — но той нямаше никакво намерение да се примири с тая работа. Това било само един период, изпратен му за изпитание — един ден той щял да застане в своя магазин за радиочасти, твърдо стъпил на първото стъпало към милионерството.
Но най-голямото ни разочарование при срещата с тях беше, че не знаеха нищо за групата на Бийдли. Между другото, единствената група, с която се бяха сблъсквали, била в някакво село близо до границата с Девън, където няколко мъже, въоръжени с ловни пушки, ги посъветвали втори път да не отиват натам. Според тях тези мъже били местни жители. Коукър предположи, че това означава малобройна група.
— Ако принадлежаха към по-голяма, щяха да проявят по-малко нервност и повече любопитство — заяви той. — Но ако хората на Бийдли са някъде наоколо, трябва да можем да ги намерим по някакъв начин.
Той предложи на русокосия:
— Вижте, какво ще кажете да дойдем с вас? Ние ще се грижим за себе си, а когато ги намерим, за всички ни ще стане по-леко.
Тримата въпросително се спогледаха, а после кимнаха.
— Добре, помогнете ни да натоварим и веднага тръгваме — съгласи се мъжът.
Видът на „Чаркот Олд Хауз“ говореше, че на времето това е било укрепено имение. Сега отново го укрепваха. Някога, в миналото, защитният ров е бил пресушен. Стивън обаче смяташе, че ефикасно е успял да разруши дренажната система, така че постепенно той пак щял да се напълни. Имаше план да взриви изградените преградни стени и по този начин да възстанови пълния кръг. Но според чутото от нас излизаше, че това май няма да е необходимо, в резултат на което го обзе известна тъга и разочарование. Каменните стени на къщата бяха дебели. Поне от три прозореца на предната фасада стърчаха дулата на картечници, а Стивън ни посочи и още две, качени на покрива. Вътре беше складиран малък арсенал от бомби, снаряди и както гордо ни показа, няколко огнехвъргачки.
— Открихме оръжеен склад — обясни той. — Цял ден загубихме, докато домъкнем дотук всичко това.
И като гледах тези купища с оръжие, за пръв път осъзнах, че катастрофата със своята всеобхватност се беше оказала по-милостива от някои неща, които на пръв поглед не изглеждаха така фатални. Ако десет или петнайсет процента от населението беше оцеляло, имаше голяма вероятност малките групички като тази действително да се наложи да влизат в боеве с изгладнели банди, за да запазят собствения си живот. Но при сегашните обстоятелства може би всичките войнствени приготовления на Стивън бяха напразни. Те обаче имаха приспособление, което можеше да се окаже много полезно. Посочих огнехвъргачките.