— Тези трябва да вършат добра работа срещу трифидите.
Той се усмихна.
— Прав сте. Много са ефективни. Точно за това ги използваме. И между другото, единственото нещо според мен, което ги кара да бягат. Човек може да си стреля по тях, докато ги разпердушини, и няма да се помръднат. Предполагам, че не могат да разберат откъде идва опасността. Но малко да ги близне пламъкът и ще се пребият да бягат.
— Създавали ли са ви много главоболия? — попитах аз.
Според него не бяха. От време на време един, най-много два или три се приближавали, но бързо ги опърляли и прогонвали. По време на експедициите си обикновено се движели с коли из застроени райони, където вероятността да се срещнат трифиди е много малка.
Тази вечер, след като се стъмни, всички се качихме на покрива. Все още беше рано и нямаше луна. Около нас цареше пълен мрак. Колкото и да се взирахме, никой не успя да забележи и искрица от сигнална светлина. Нито пък някой си спомняше през деня да е забелязал отнякъде да се издига дим. Когато отново слязохме в осветената от лампата стая, беше ме обзело отчаяние.
— При това положение имаме само една възможност — каза Коукър. — Ще трябва да разделим областта на райони и да ги претърсим.
Но не го каза с убеждение. Подозирах, че и той като мен смяташе, че най-вероятно групата на Бийдли ще продължи да дава светлинни сигнали през нощта и някакви други, може би димни, през деня.
Така или иначе, други предложения нямаше, така че се заехме да разпределяме картата на райони, като се стремяхме във всеки да попадне и някоя височина с добър изглед.
На следващия ден отидохме до града с камион и оттам вече с по-малки коли започнахме издирването. Твърдо мога да заявя, че след обиколката ми из Уестминстър, когато търсех следите на Джозела, този беше най-тежкият ми ден.
Съвсем в началото не беше толкова лошо. Пред мен се простираха пътят, залян от слънчева светлина, и младата зеленина на ранното лято. Срещах табели, които сочеха към Икзитър, Уест и други места, като че ли животът все още си продължаваше по старому. Понякога, макар и рядко, виждах птици. А имаше и диви цветя из полята, които изглеждаха така, както винаги са изглеждали.
От друга страна обаче, картината не беше толкова привлекателна. По полето лежеше мъртъв добитък или слепешката блуждаеше наоколо. Неиздоените крави болезнено мучаха. Овце, заплели се в къпинак или бодлив тел, лесно се бяха отказали от борбата и покорно чакаха смъртта; други пасяха безразборно или неподвижно загиваха от глад с упрек в слепите очи.
Минаването покрай фермите вече беше много неприятно. За да съм в безопасност, отварях прозореца на колата не повече от инч, но затварях даже и него всеки път, когато забележех някоя ферма на пътя.
Трифиди имаше в изобилие. Понякога ги виждах, че вървят през полето или неподвижно стоят покрай храстите. В много дворове си бяха харесали бунищата, където се бяха настанили, докато изчакат труповете да достигнат определената степен на гнилост. Сега ги гледах с отвращение, каквото никога преди не бях изпитвал към тях. Ужасни, неизвестни същества, които някой от нас някак си беше създал, а останалите в безгрижната си лакомия завъдили по целия свят. В случая даже не можеше да се вини и природата. Някак си ги бяхме отгледали, така както отглеждахме цветя или гротескни пародии на кучета… Започнах да ги ненавиждам, и то не толкова за навика им да се хранят с мърша, колкото заради факта, че те като че ли единствени можеха да блаженствуват от нашето нещастие…
Колкото повече напредваше денят, толкова по-силно ме обземаше чувството за самота. Спирах на всеки хълм или височинка и доколкото ми разрешаваха възможностите на бинокъла, внимателно оглеждах околността. Веднъж забелязах дим, но когато стигнах до източника, оказа се, че е някакъв малък влак, изгорял на линията — така и не разбрах как е станало това, тъй като наоколо нямаше абсолютно никой. Друг път видът на развяващо се флагче ме накарваше да хукна към къща, която заварвах потънала в тишина, но не и празна. А когато на един от съседните хълмове се мярна нещо бяло, бързо насочих бинокъла натам, за да видя само няколко овце, които панически бягаха, докато един трифид непрекъснато, но безрезултатно шибаше вълнестите им гърбове. Никъде не се виждаше и помен от живи човешки същества.