Когато спирах да се храня, не се бавех повече, отколкото ми беше необходимо. Ядях бързо, заслушан в тишината, която започваше да ми действува на нервите, и припряно отново потеглях, за да мога да чувам поне шума на двигателя.
Даже започнах да си представям разни работи. Веднъж видях ръка да ми маха от един прозорец, но когато приближих, ръката се оказа разлюляно пред прозореца клонче. Друг път забелязах човек, спрял насред полето, който се обърна и ме изгледа, но бинокълът ми показа, че той нито е могъл да спре, нито да се обърне: беше плашило. Чувах гласове, които ме викаха едва доловимо през шума на двигателя. Спирах и загасях мотора. Нямаше гласове, нямаше нищо: само далеч, някъде много далеч, мучеше неиздоена крава.
И тогава си помислих, че тук-там, разпръснати из околността, сигурно има мъже и жени, които мислят, че са абсолютно сами, единствени оцелели. И изпитах към тях такава жал, каквато изпитвах към всички, сполетени от нещастието.
Следобед, отпаднал духом и силно обезверен, упорито продължавах да кръстосвам моя участък от картата, защото все още се надявах, че това, което ми подсказваше вътрешното чувство, може и да не е истина. На края обаче се убедих, че ако въобще в моя район имаше някоя по-многобройна група, то тя съзнателно се криеше. Разбира се, не бях успял да мина по всеки страничен път и алея, но почти можех да се закълна, че звукът от съвсем анемичния ми клаксон е достигнал до всяко кътче. Приключих издирването и се върнах при паркирания камион в най-мрачното настроение, на което никога не съм подозирал, че съм способен. Все още никой от останалите не се беше върнал и за да убия времето, а и защото изпитвах силна нужда да прогоня този мраз, настанил се в душата ми, влязох в близкото барче и си налях чаша хубав коняк.
Стивън беше следващият. По всичко изглеждаше, че експедицията му се беше отразила по същия начин, защото той само поклати глава в отговор на въпросителния ми поглед и веднага посегна към отворената от мен бутилка. След десетина минути към нас се присъедини и амбициозният радиотехник. Той водеше със себе си рошав младеж с див поглед, който, по всичко личеше, не се беше бръснал и мил от няколко седмици. Тази личност била на път; очевидно това е била единствената му професия. Една вечер — за деня не беше сигурен — той си намерил хубав хамбар, в който удобно можел да прекара нощта. И тъй като този ден бил изминал много повече мили от обикновено, заспал моментално, щом легнал. На сутринта се събудил в някакъв кошмар и като че все още не беше съвсем сигурен дали лудият е той, или светът около него. Според нас той наистина беше малко луд, но независимо от това все още имаше съвсем ясна представа за какво се използва бирата.
Беше минал още около половин час, когато се появи Коукър. Придружаваше го едно кутре вълча порода и една невероятна стара дама, облечена, както по всичко личише, в най-хубавите си дрехи. Нейният чист и изряден вид се набиваше на очи точно толкова, колкото липсата му при другия ни новобранец. Пред прага на бара тя благовъзпитано се поколеба. Коукър я представи.
— Това е мисис Форсет, единственият собственик на Универсалните магазини на Форсет — десетина къщички, две кръчми и една църква — цялата тази колекция известна като Чипингтън Дърни. И мисис Форсет умее да готви. Господи, как готви!
Мисис Форсет ни изгледа с достойнство, пристъпи напред доверчиво, седна предпазливо и се остави да я принудим да изпие чаша портвайн, последвана от още една.
В отговор на въпросите ни тя си призна, че фаталната вечер и последвалата я нощ спала необичайно дълбоко. Не се впусна в подробности за причината, а и ние не я питахме. И тъй като нищо не я събудило, тя продължила да спи до обяд на другия ден. Когато се събудила, не се чувствувала добре и затова до към средата на следобеда не направила никакъв опит да стане. Наистина, сторило й се малко странно, че никой не я търси в магазина, но решила, че провидението се грижи за нея. Когато най-после станала и отишла до вратата, видяла, че „едно от тези ужасни трикраки неща“ стояло в градината й, а някакъв мъж лежал на пътеката близо до входната врата — поне можала да види краката му. Тя тъкмо се канела да излезе, за да отиде при него, когато забелязала, че трифидът се размърдал и успяла да затръшне вратата точно навреме. Ясно беше, че моментът е бил отвратителен и споменът за него така я развълнува, че тя си наля още една чаша портвайн.
След тази случка мисис Форсет зачакала да дойде някой и да махне трифида и човека. Действително, струвало й се, че необяснимо дълго се бавят, но пък съдържанието на магазина й осигурявало един съвсем приличен живот. Все още чакала, обясни тя, като със затрогваща разсеяност си наливаше четвърта чаша портвайн, когато Коукър, заинтересуван от дима, излизащ от нейното огнище, обезвредил трифида и влязъл.